Следобед - слънчев, топъл, задушен. Всъщност нямаше никакво значение, тук всички прозорци бяха твърде високо, за да може да се определи по Слънцето коя част от деня е. Всички сутрини бяха като обедите, а после незабелязано преливаха в следобеди. В градината, която далеч не бе малка, обикновено имаше ограничен брой пациенти, останалите стояха вътре по собствено желание или от мерки за сигурност не бяха допускани вън. Това бе жалко, защото малко от тях имаха шанса да се радват на деня, да разпознават до къде е стигнал - дали тепърва започва или привършва, въпреки че не им представляваше особен интерес... За Ерин Суийра обаче дали е следобед или сутрин винаги имаше значение и винаги щеше да има.
   Замислена се спусна по пътеката без да се дърпа - от двете й страни я държаха, стискаха слабите й ръце и я бутаха напред. Обикновено би показала, че й е крайно неприятно, но сега не се противеше. Мълчеше с приведена надолу глава и въртеше очи на ляво, на дясно. Чу се крясък:
   - В съседното отделение! - четирите ръце, които се бяха впили в нея, я избутаха обратно по пътеката.
Тя се подсмихна с доза лукавост, изписваща се по само привидно навъсеното й лице. Изтикаха я по друга пътека, малко по-тясна, доста по-чиста - личеше си, че по нея рядко се минава. Задоволството от факта, че за малко щяха да объркат отделението й, беше кратко. За пореден последен път погледна към небето и присви очи, когато се взря в Слънцето. Винаги гледаше в Слънцето без опасения за зрението си, но също така имаше и навика да скача от високи места пак без опасения какво ще последва, когато "кацне" долу, както сама се изразяваше... Мигът на съзерцание бе прекъснат от говора на някакъв непознат глас, след който последва звук от автомачтино отваряща се врата. Поредният последен разговор на Ерин със Слънцето на свобода, беше обречен да остане недовършен. Вкопчила поглед в небето, бе издърпана навътре, извърнаха тялото й в другата посока, но главата й остана обърната назад - към това, за което отново щеше да й остава само да мечтае. След като успяха да я провлачат до скамейката в коридора, се чу затварянето на автоматичните врати и последва изщракване. Ерин изчака няколко минути необичайно кротка, докато попълваха формулярите й. Дойдоха да сложат на ръката й гривна, с която удостоверяваха, че е пациент на болницата и не можеше да бъде премахната без специален уред. Беше светло синя, по нея имаше неразчетими индекси и често предизвикваше особен интерес у новопостъпилите. За Ерин обаче, да й я поставят беше като да погледне дланта си, а тя го правеше често - обичаше да се разглежа; носенето на самата гривна пораждаше у нея чувство на заклейменост, като белега на дясното й бедро - понякога я здразнеше, но до болка беше свикнала с него. Понякога се чувстваше белязана, но знаеше как да извлича полза от това, а пък и... действително беше белязана.
   Ерин започна да се озърта, придоби тревожен вид за секунди и се строполи на земята. Не беше съвсем внезапно, защото се улоля преди това, но беше оставена без надзор и нямаше как някой да предположи. Стонът, който издаде сгромолясването й стресна лекарите в съседната стая.
   - Инжектирайте й една доза орексин.
   - Трябва ни разрешение от завеждащият отделе...
   - Бързо, бързо, бързо!
Иглата се заби в ръката на Ерин, потъна дълбоко... Над бездиханното й тяло се бяха надвесили няколко специализанта с угрижени изражения. Някъде от края на коридора притича стажантка, разбута кръгчето, образувало се около Ерин и приклекна до нея. Забеляза, че почти не диша:
   - Подайте кислород!
Тазгодишноте специализанти бяха почти пълни малоумници, почнаха да щъкат и само да се блъскат един в друг, вечно трябваше да им се повтаря...
   - Кислородна маска, казах!!! - изкрещя тя, преди да почнат да й бъдат задавани въпроси - И носилка!
   Ерин беше пренесена в друго отделение, където прекара не повече от час. Свести се бързо и след няколко изследвания я отведоха в познатия коридор - не много мрачен, не твърде плашещ, но стените му бяха пропити със странна миризма, не беше като в типичните болнични заведения, но все пак напомняше за обстановката в някоя поликлинка. Оставиха я в инвалидна количка до триажа и този път не я изпускаха от очи. Този път не се опита да се измъкне тихомълком. Този път беше различно...

   Отвориха се звукоизолиращите врати и въведоха Ерин вътре. Тя плъзна поглед по слънчевите лъчи, прокрадващи се през решетките на високите прозорци. Те се стрелкаха надолу и рисуваха движещи се картини по пода. Стените бяха осеяни с рисунки, от които сякаш винаги бликаше смях, но сега мълчаха, отделението тънеше в тишина, а бе пълно с хора. Всеки си беше намерил място, някои бяха насядали по земята, други стояха сковани във фотьойлите и не издаваха никакъв признак на емоция. Въздухът обаче беше наелектризиран, атмосферата беше напрегната и всеки тръпнеше, очакваше,... нещо... Телевизорите и радиото бяха спряни, като по чудо дори Еста не бръщолевеше обичайните си, не за всекиго разбираеми, неотчетливи думи, които често звучаха като откъслечни словосъчетания, излизащи от устата на сричащо дете. Обикновено се знаеше, когато Ерин щеше да се връща и това предизвикваше невероятно вълнение у всички. За повечето бе еуфория, имаше и такива, за които тя бе невъобразим страх и изпадаха в пристъпи на паника минути преди пристигането й. Докато едните ликуваха, други търсеха всевъзможни места да се скрият или крещяха, тичайки по коридорите - което автоматично правеше пристигането на Ерин в болницата най-големият ужас и за болногледачите. Присъствието й често ги караше да се превръщат в звероукротители, но знаеха, че не могат да я съдят. А и... я обичаха не по-малко от тези, които изпадаха в еуфория, чуят ли само името й, тя просто беше такава - Такава, с главно "Т".
   Сега беше различно, най-вероятно просто защото никой не знаеше, че Ерин се очаква да пристигне, ОТНОВО, тук, при тях, толкова енергична, дива и непокорна, колкото всеки път, когато се завръщаше ОТНОВО, тук, при тях. И нито тя беше същата, нито те в обичайното си състояние преди появата й. Нито дори надзорниците... Всички бяха замлъкнали, беше като затишие пред буря. С първата си стъпка Ерин се спря в безумна почуда от това, което вижда - никой не подскочи, никой не се хвърли на врата й, Еста мълчеше, а Пилар не беше седнала до прозреца, пушейки цигарата си... Ерин направи още няколко плахи крачки, когато отново спря, чу се пронизващ красив звук от плъзване на лък по струни... В далечна стая, намираща се някъде по средата на съседния коридор, засвири цигулка. Пиесата беше непозната, безкрайно тъжна, във всеки тон бе въплатено ужасяващо чувство на безвъзвратност и погубеност... С всяка секунда лицата на волно или неволно слушащите се свиваваха, на повечето очите почнаха да се пълнят със сълзи. Стресната, Ерин притича и се метна по колене в един ъгъл между стената и дивана. Лъкът свиреше все по-болезнено по струните на цигулката, озвучаваше цялата сграда, звукът се промъкваше през цепнатините на всяка врата, през пролуките между прозорците, стелеше се и заливаше всико с тъга!... В кулминационния момент от пиесата абсолютно всички бяха застинали на място, не дишаха, не мърдаха зениците си, бяха спряли да съществуват... После мелодията се забави и накрая само няколко разцепващи тишината тона, едвам огласиха пространството. По фотьойлите някои бяха започнали да хлипат, но се успокоиха сами и отново застинаха. Постепенно мелодията съвсем заглъхна, спря, а хората отново почнаха да дишат. Всичко обаче, остана притихнало, непомръдващо, вцепенено... И това Всичко беше изпитало болката. И щеше да я изпитва още дълго...