Очарователно лято е. И снегът се спуска на парцали - от онези сгряващите. 

   Градът е сив и светъл, а градинките между блоковете - цветни и притъмнели. В проблясъка на скучното пролетно слънце, със скучни стъпки към пейката се приближаваше скучен човек. Седна. И това беше всичко - защото беше скучен. Но после стана есен и в сянката на идеално кръглата луна, се скри един силует. Вятърът се прокрадваше между миглите, а пък те сега бяха толкова щастливи, че едни пъстри очи им принадлежат, че се извиваха все по-красиво... И кълбетата дим си играеха с устните. Силуетът изчезна.
   Просветва една светулка. Полето е неуловимо привечер - толкова необятно... Протягаш ръка да хванеш залеза, но уви... се е скрил вече зад праха на сухите треви. Бавно... лирично... Пътеката е забравена. Сега отъпкваме нови пътеки. Малки, непонятнно тесни, но достатъчно загадъчни, че да чуеш зова им. И на няколко километра от тук, се разхожда една малка вселена. Крачи с притеснителни неуравновесени стъпки и се почесва по клепача на една от звездите си. Побутва небрежно едно малко камъче с крак, спира, свива се на кълбо и решава да клекне. Косите се спускат...  А ние бавно ги доближаваме. Още няколко метра... 
   В къщата винаги е имало една стара ракла, която много обичахме да отваряме. Тъй като това се случваше рядко. И беше някак... фантастично да вадим неизучени до сега неща от нея. Голям трион например, или онази, малката мотичка, с която после щяхме да садим цветя. Цигулки!... А ние отново четем Дебелянов под шарената сянка на кухата малка ябълка, която незнайно защо и тази година роди. Излягаме се на тревата - по-ярко зелена от всякога, естествено влажна и мека. И я галим! Малко музика и политаме сред клоните на брезите... Лято е уж, но повече ни харесват жълти. И са жълти. А пък под хамака има една пряспа, която да държи хладно, докато се люлееш в сладката си дрямка.
   Абстрактно е. Пленена... Малко сходни синонимщини: Тайнство или потайност по-скоро... Разни стени и разни ...неща. Пак толкова само наши. Снишавам се. Приземявам се. Летя, всъщност...  Sting - La Belle Dame Sans Regrets. Кацам. Толкова е спокойно :) Омиротворяващо. Имах нужда от успокоение. А и Нори каза, че сънят помагал... Крайно време ми е - 2 седмици вече... А аз жадувам за възглавницата. Обаче и за книгата - и се двоумя... Изключително много обичам да правя подаръци! А прекрасният ми баща ме научи и да не очаквам нищо в замяна. Но Любовта... тя не е подарък.

Очарователна зима е. И Слънцето се спуска на парцали - онези сковаващите.

А може би ти мирише, бейби, на плагиатство ?

Гледай я как ми смути лиричното Умиротворение :D

да внеса малко смут ;)

Mnogo e krasivo ;)))))

А ти си?