Изпитвам отегчение без теб в моя град. В града, в който се намирам. Особено, когато всички видими и невидими телефонни кабели са замлъкнали и навяват само неприсъствието ти из въздуха на моя град. На града, в който се намирам. Слушам музика, звъня ти, уча думи и така заспивам. Потънала в листа... И твърде много светлина - за нощно време. Нощната ми лампа в любимия ти цвят, прашасва. Не се налага да я отмивам прахта от нея... Само я местя, когато трябва да бъде отворен капака на пианото.
Аз знам, че не си тук. Усещам. Когато си тук, дишам по-учестено. Сега сякаш всичко е спряло. Тук-там фрази като от "Малкият принц" и няколко тъжни ноти. Не мога да пея... Клавишите пеят само под ръцете на баща ми. Слоновете стоят все така 6 и нещо в стаята ми е незавършено. Аз знам, понеже, когато не си в моя град - в града, в който се намирам, тогава си стоя предимно в стаята. Мълча и гледам в пространството. Обикновено, когато те няма по ръбовете на моя град - на града, в който се намирам, вън е мрачно и превалява рано сутрин. Будя се винаги към 5 с болки в корема и не заспивам, сякаш орисана тези сутрини да слушам церителните песни на славеите, накацали по отсрещните покриви, дървета, животи... После преливам и се изливам накрая. Плача, пиша, подредено, с точно определено време. Боли ме кожата по лицето. Но очите са някак добре... Миглите ми се заплитат и ме дразнят. Не мога да се гримирам. Когато те няма в моя град. В града, в който се намирам. Това не е лошо - никак не е добре човек да се гримира. Особено млад човек, пък бил той и нечовек... Млад ли си - пази се - сам от поривите си. Не от всички де...
Ето например - моят порив си ти. Слушам и само няколко твои лица пред очите ми сякаш, а и ми минава през главата от време на време ако Чачи чете това, как ще й се стори. Но - за поривите. Има хубави пориви. Те не е нужно да бъдат със сини очи, напротив - нежелателно е. Не е нужно да са къдрави или лапите им да са очарователно кални. Поривите, често нямат лай, те вият. Като вълци... Тук идва време да спомена Миша с Луните й... И моята Петя... И нейните Луни... На които лягат те двете и спят там често. Които пъдят сами заради себе си. Огньове...
В мен е огън сега, знаеш ли? Като теб. Като теб. Мисля само за мрачието в промеждутъците на клоните на дърветата по моята улица. На улицата, на която се намирам. Аз съм на ъгъл. За колко още дълго...?
Трия се. Когато те няма в моя град. В града, в който аз се намирам. Отчаяно опитвам да спра да вярвам, в това, в което почти напълно вярвам; представям си красиви цветове и магии... Но в същия свят, този. Пък то така не зная колко е хубаво... Препрочитам за гълъби, гледам снимки от младежки служения и се чудя как за Бога, има толкова заблудени хора... Говорят ми за хиндуизъм. И за други секти. Искам всичко с теб да споделя... А ти не винаги искаш. Пък аз... все още искам всичко да ти разкажа. Колко секунди пишках сутринта, как не си измих зъбите снощи, защото заспах загърната в гореспоменатите думи и твърде много светлина - за нощно време. Искам да ти разкажа още веднъж, че не обичам портокалов сок и за нехубавият портокалов разтвор, който баща ми взе от някъде... Липсват ми сладкишите на мама. Скоро ще направи пак.
Искам да ти разкажа колко ми се ходи в Копривщица. И за китарите... Някак всичко около мен е музика сега и е обвързано със светлина - с имането й или липсата й. С пера... Хах; и обици. Днес се загледах в една оранжева кола, предпочетох я пред бебе точно пред очите ми. Ужасих се. Искам и за това да ти разкажа. На спирката на 11-ката. Да те заведа там и да ти покажа точно. Искам... Тази дума ти не обичаш от мен. Тогава ще си мисля пак за поривите...
Твърде дълго те няма... Обвзема ме вече... отегчение! - без теб в моя град. В града, в който се намирам.