понякога просто така се случва.

Всичко си има причина, нали знаеш. Примерно, когато си тъжна и чак после откриваш, че е трябвало да бъдеш, за да си затвориш очите за нещо друго или пък, за да ги отвориш, или пък нещо още по-друго. Понякога причините са толкова мънички на пръв поглед и толкова глупави или встрани от нас, че сякаш смао ни се струва, че това е причината. Но ето, че тъгата ти ме вдъхновява и някак вече не се страхувам да пиша в клишета. Кой знае... Може... всичко това да ти се случва... за да ме вдъхновиш да го напиша това всичкото. После някой да го прочете и да си помисли някакви неща. После да ги каже на свой приятел и после да сме подредили нечий живот. Или да сме го разбъркали - защото така е  трябвало да стане. Трябвало е, понеже мислите ни са го наложили. Вече светът стои така. И каквото си помислиш... се случва... Но ако го мислиш твърде силно, ако го искаш твърде силно - няма пък да стане. Трябва баланс и се радва, че открих това "трябва" на време.
И ето сега например, аз веднага мога да започна да ти изброявам, че той просто си е такъв; че не заслужава вниманието ви и обичта ви (не е вярно - всеки заслужава обич!); че няма да се промени; че по-добре да се откажеш, всички да се откажете; че е дете, но от нехубавите деца; че всичко това го знаеш, но има нужда да ти се набие в главата; и още много неща, които също знаеш. Но мисля, че е по-просто:

обичаш - следваш

и така до края. А поне обичта никога не свършва, поне в главата ти винаги ще следваш, дори с перифена мисъл. Глупаво е... Да тъжиш. Но тъгата ти ме вдъхновява. И кой знае, може всичко да има някаква съвсем уж незначителна за нас причина. Може... да трябва да се спреш вече, а може и това да е само началото (въпреки че не мисля), като цяло - може всичко. Може и да си имаш куче. А може и да си нямаш. Мсиля, че се нуждаеш от небе и дърво, а аз от море - много. Искам много неща да им кажа, Чачина. Искам да изкажа цялата тази Любов, но зная, че може би никога няма да го направя. Не само защото мен ме е страх или защото мен ще ме боли. Любов се пише с главна буква освен това, запомни. ("Любов не се пише, тя се дава." - и това не е вярно; Любов се дарява).
Знаеш ли кое му е най-красивото на Любовта... че винаги остават недоизказани, непоказани, неиразени, неизлезнали от теб частици от нея, от описанието й. И не винаги защото е просто не възможно да се вмести в дума или предмет, или рисунка във въздуха, а защото иначе ще загуби част от себе си, достатъчна, че да не бъде най-красивото нещо на Вселената. Ще се приравни със светлината, с обичта (понеже тя е различно нещо от Любовта) или с нещо друго най-красиво на Вселената. Пък Любовта... Тя трябва да е необникновена. Ако всичко от нея изкажеш, покажеш, изразиш - значи е просто усещане. Ти можеш да опишеш тъпките по тялото и пеперуденото в стомаха, и меките колена или пък туптежа и виденията, и сънищата, и как кучето ти се е качило на пианото и скимти, размахало опашка и не може да слезе. Но Любовта - тя е чувство. Нея не можеш да опишеш. Нито причините за нея, нищо. Нищо... Понеже тя е всичко.
Бъди добре. Обичай, но и изпитвай Любов все така. Следвай... Понеже "си родена от Любов и единственото нещо, коети трябва да правиш е да даряваш на хората Любов". Както и на всички останали прекрасни същества... и не до там прекрасни. Ровещи по кофите или молещи за чаша вода шизофреници по мръсните софийски улици, или крещящи самотни жени с биполярно разтройство, бродещи по измитите тротоари... Не се възмущавай. И спри да съдиш, защото нараняваш най-вече себе си. Дори да съдиш, винаги успявай да оправдаеш този, който си осъдила - че всичко, което е сторил и всичко, което е, е всичко, което е могло да се случи с потенциала - и духовния, и емоционалния, който е имал. Може би виновна е била майка му... Или човека изобщо. Или "майката природа", или аз, или ти, или боклукът на Росен, изхвърлен не където трябва. Никой от нас не знае... Така че спри да съдиш. Много ти пречи - виждам. Оправдавай... особено, когато изпитваш Любов!
Обичам те и отивам да си хвана влака за Копривщица. А чичо ми е смотан. Но не е виновен той, а баба ми, която също не е виновна, а кой знае кой всъщност е...
Хубав ден, Чачина. Наистина е хубав. Наслади му се, потънала в тъгата си, която ме вдъхновява. Обичам те. И изпитвам Любов към теб.
Флък.