Влюбена съм. В къдриците ти... които само на мен показваш. Понеже само пред мен спускаш косите си... красивите... в тях цялата се заравям и там заспивам спокойна и тиха, и плаха, че утре ще се събудя без да съм тънеща в тях... Обичам те. Теб и ръцете ти. Така, както само аз мога да обичам твойте ръце. Така, както само ти можеш да обичаш погледите ми по тях пълзящи... И така, както ми се пише без инверсии...
Ще притихна. Ще седна до теб и ще те помоля за малко Любов още. После ще замлъкна до края. Ще свлека тялото си на земята, някъде при твоето и ще се моля уморените ни нозе да намерят сили в утрешния ден - да ни отведат на нови места, в нови мечтания, в нови утопии... и китари... и обичам китарните ти пръсти... и усмивките ти полулипсващи... само нашите. И обичам теб...
...но от всичко най-обичам душата ти. Чиста и бяла... обвита в дим сега я прочиствам... плуваща в балончета, сега изпивам морето й... да стане като дърво... да й се видят корените... и като бръшлян около душата ти ще се увия. Ако мога, ако имам, ще пусна корени, вплетени в твоите и завинаги така ще застина... бавно, стремително обгръщайки те до цялост...
Обичам малката бенка до устните. Обичам и очите ти, естествено - какъв символ, как може да не обичам очите ти... Обожавам те от горе до долу, и сянката ти обожавам, и липсата ти, понеже тя означава, че скоро те е имало тук... Обичам теб...
...но от всичко най-обичам душата ти. Чиста и бяла... обвита в самота, скоро при мен ще се върне... и няма да е вече самотно и в моя град... в нашия...

Имам да ти споделям. За момичето с любимия ти тип пръсти.
За порасналите й коси,
които обаче
никак си нямат къдрици
и са все спуснати
...пред всекиго почти.

Тя си има тайни. Не се виждат...
Но къдрици... Ах, никой няма като твойте къдрици! И аз само познавам ги... Другите са ги виждали два-три пъти. Не са заспивали в тях... не са се будили в аромата им тънещи, не са ги целували, не са плакали в тях, не са ги обичали тъй, както аз обичам твойте къдрици! Че плача, когато пиша за тях! Никой... никога... не ще обича твоите скришни къдрици, не толкова, а тъй, както аз... Никой не ще ги милва китарно... Никой не ще се събужда в тях... освен кучето ни. И после детето ни. На тях позволявам. Но те са част от Нас. Така че пак никой... не ще се събужда в косите ти... А как тъжно, че и аз сега съм никой, някак далеч... и не се събуждам и аз... в косите ти... нежни... изтъкани сякаш от мед... от залязващо Слънце. Но... и аз имам къдрици.
Когато ми стане много тъжно за това, че тяма до мен,
ги разпускам от шнолената пристегната хватка.
Прокарвам си пръстите, сякаш са твоите,
вплитам сама в себе си себе си
и отърсвам глава, сякаш от липсата ти...
И се разпиляват... къдриците...
сякаш непотърсили зов
...зовът на ръцете ти, на чистите, святите...
Съкровено...
Съкровено...
Съкровено докосвам те...
В теб се разтварям. Ще те разбирам всеки момент. Не слушам Остава. Слушам за дъжд.
Недоизлят в мен се стича... Понеже ги няма къдриците ти... Ни спуснати, ни прибрани назад... Няма ги миглите... няма ги устните... няма ги докосванията и утрините, посрещнати коси в коси...
Ала... има я само душата ти... не е тя тук, а аз съм при нея, при твоята... съкровена и чиста, бяла, детска по Яворовому душа.
Разговарям среднощно с нея... след малко ще ти се обадя и ще ти го прочета... спомням си за някаква песен... става ми тъжно и ми се доспива от самота... Трудно е някак без телата ни едно в друго, но... нали имам душата ти... и как нищо не ме прави тъй щастлива, както... споменът за къдриците ти... и душата ти, втъкана в пръстите, с които пиша за нея...

И сърцетуп... но не пепруден.
А узрял...
...като плод.