Меланхолия на липсата ти...
Между черното ти яке и бялото легло, в което те намирам всеки път, щом затворя очи, има някаква ехидна ирония. Не е просто контраст. И не е алегория, сътворена от съзнанието ми или от общооприетото виждане за черно и бяло. Някъде в тази ирония има една тънка меланхолия - толкова красива, толкова чиста, като нишка, току що изплетена от паяка в ъгъла на бялата стая. Бяла е, но е мръсна. И черното ти кожено яке е черно, но никога не можеш да разбереш дали е чисто или мръсно. Това му е хубавото на бялото... Че потънеш ли в него... нищо не остава скрито... Всяка гънка говори... Всяка извивка разказва... Всеки компонент от "едното цяло" плете история, която да остане само между четирите стени на мръсната бяла стая. А там където е тъмно, черно, там всичко може да остане скрито... Може би за това Вселената е тъмна. В нея цари сарказъм... Но в бялото... в бялото царства единствено чистота - дори мръсотията стои чиста - защото можеш лесно да видиш от къде да я вземеш. И да я преместиш. Някъде другаде. Тафтологии.
В бялото е иронията... А тя винаги води до меланхолия... Може би защото идеално се римуват. Меланхолията е в белите завеси, които се спускат над главата ти, когато спиш. Рано сутрин, след изгрев. Щом затворя очи все това виждам... Как (като по чудо) съм се събудила преди теб и някак съм успяла без да те събудя, да отплета тялото си от спиралите в косите ти... в които се оплитам всяка нощ... Успяла съм да стана, да измия лицето си, ръцете си, за да са чисти от съня, когато пиша... Затварям очи всяка нощ. И виждам това. Как лежиш там разпиляна по чаршафите с оголена гръд и бедра, увити единствено от бялата ми прозираща нощница. Понякога ми се ще да бъде от жарсе, но се сещам, че жарсето не прозира. Затварям очи всяка нощ. И виждам себе си, приседнала на стол до бялото легло. На което спиш. И е толкова тихо, че чувам само диханието ти... Но и то е толкова тихо, че почти чувам сънуването ти... и как паякът над теб плете нишки красота... Ще отворя прозореца и вътре ще нахлуе сутрешният вятър, който ще ги разкъса и те ще се провесят от тавана - толкова дълги, сияещи на Слънцето, като струни на арфа, на които толкова любовно е свирила някоя фея, че ги е протрила... Понеже пръстите на феите никога не се протриват от "изкуство". Или обичане. Аз съм фея. Или елф. Или самодива. Имам дълги коси и обичам да нося бели полупрозрачни рокли. Обичам да танцувам... между дърветата, боса, да усещам тревата и да плета магии, за да се обичат хората... За да виждат красотата във всичко... И в старите ръждясали тръби на занемарен апартамент; и в следите от лапи, излезли от локва; и в плясъка на листата, които никога не падат по две, и в очите на безпризорните, и в блясъка на сухите треви по полята, и в нишките-паяжини, които се спускат дълги от тавана на мръсна бяла стая и приличат на струни от арфа, на която е свирила фея... или елф. Или самодива. Потънала в меланхолията на разпилените по белия чаршаф коси. В тях е красотата. И в китките ти... Обичам да ги съзерцавам... Всяка нощ, щом затворя очи, присядам на стар дървен стол до леглото, на което спиш и съзерцавам китките ти... И очите ми се изпълват с всяка извивка на тялото ти... Как красиво кръстосваш нозете си, когато спиш... Знаеш ли, че винаги, когато пиша, стъпалата ми трябва да са изстинали. Дори сега, когато ме боли много. И се нуждая от топлина, повече от всеки друг ден в месеца. Само че... никоя друга топлина не ме лекува. Само ми помага да усещам тялото си малко по-безболезнено. Само твоята топлина. Само тя изцелява. Когато нощем притворя очи... Скривам своята меланхолия в липсата на топлината ти. Завивките са изстинали. За това изстиват и стъпалата ми. И често ставам да пиша посред нощ. Нищо не се получава, понеже твърде много ми се спи... А сега не съм яла от дни. Пия ужасно гаден чай и нищо не чета. За това мога да пиша как спиш, пръснала цялата си прелест по бялото легло - защото очите ми са почти затворени... Вие ми се свят и ми се струва, че картините по бялата стена на хола са разместени. Не мога да ходя; не мога да стоя седнала; или изправена; мога да мърдам само пръстите си... и очите си... През тях изливам цялата твоя прелест...
Продължавам да стоя на стария дървен стол. Алитерация. Сутрин е и понеже не пиеш нито чай, нито кафе, не съм ти направила нито кафе, нито чай. И понеже не ядеш нищо сутрин, не съм ти приготвила закуска. И понеже не мога да отлепя очи от теб, ще остана гладна... Кухнята е твърде далеч, за да се наслаждавам на съня ти от там... Боса съм. Скръствам крака на стола (някакси, не виждам как точно...) и ръцете ми са чисти, и химикалът е чист, и белият лист е чист - съвсем! - въпреки, че е бял и всяка мръсотия по него би проличала. Тук започва историята на твоята Любов... Господи, все едно се е вплела в кожата ти, проплъзнала се е по прасците ти и се е внедрила във всяка ниша; закрепила се е там с пипала от прозрачност и като невидим воал те е покрила цяла... Няма нищо по-красиво от Любовта ...ти.

Искам да я разкажа на света. Белия. И на Вселената - тъмната, черната, мъдрата... Това, че сме в бяло ни прави наивни по детски и твърде чисти, и твърде неистински, спрямо останалия цветен свят. Тук съществуват само два цвята. Цвета на бялото. И цвета на кожата ти. Всичко останало е прозрачно... А аз като самодива съм разпиляла косите си по свитите на нивото на главата си колена, опряла съм брадичка на тях и скицирам думите, които искам да ти кажа. Опитвам се да те изпиша... Но не успявам. Чувствам се сякаш отново съм изгледала High Art. Опитвам се да те снимам. Но нямам фотоапарат. Имам молив. И чист бял лист. Има малко думи по него, но те също са чисти, също са бели... и има място, където да се опитам. Да те нарисувам.
Не мога. В леглото ми лежи Вселена... И не мога да я изразя по никакъв начин. Чрез никое изкуство. Напомням си за Георги ГОСПОДИнов (ГОСПОДИ, обичам го!)
"Полягаш до момичето което
е лягало с момчето си което
е лягало с момичето което
е лягало с момчето си което
е лягало с момичето което

Полягаш приобщаваш се към всички

Виж цялата вселена е в леглото ти
Ах колко общество в едно момиче..."

Подзаглавието е Кой ще чуе моя разказ за това момиче?, но ми звучи твърде зле.


Разбираш ли, прелест моя..., не подлежиш на никое видимо изкуство... Има само едно в мен. Когато хората ме питат кое е моето изкуство, казвам, че е писането. После си давам сметка колко права е Лора в онова, което беше написала, че в наши дни е срамна романтиката. Или може би беше Елисавета, не помня. Срам ме е да кажа, че моето изкуство е да обичам. Не че обичта е еквивалент на романтиката, но звучи някак "лигаво". Срам ме е да кажа, че има едно момиче, което наричат Йоко, което изпя същото това нещо в песен, която наричат "Може би". Но не виждам... нищо друго, което да умея толкова добре, колкото да обичам. Всичко. Всеки. То е като да си във факултета по Науки за обичта. Моята специалност е Любов. И понеже по Любов няма как да бъдат полагани изпити, ни задават куросви работи. Има една, която не искам никога да не завършвам. Която е по толкова необятна "тема", че наистина не й се вижда края. Бяха ми дали няколко варианта; сама си избрах заданието. Да обичам ...теб.


Това е чисто и е бяло. То е равнозначно на всяка красота от света, която да съотнеса към начина, по който чупиш китките си, когато спиш. То е и ирония, и меланхолия. Меланхолията е много любим мой учебник. Когато премина на глава "Меланхоли на липсата ти" ме обгръща онази мазохистична нотка от същността на душата ми - да я боли (от липсата ти) и да усеща това (липсата ти) някак приятно... Опитвам се да науча дали е, защото така усеща приндалежност към нещо, до което знае, че отново ще се докосне и може би копнежът надделява над болката (от липсата ти) или е защото винаги е била такава. Но няма значение. Да обичам ...теб е съвкупност от думи и скици, от тялото ти, поръбено от ескизи, слято с белотата на сутринта, която сътворяват очите ми нощем, когато много, много ми липсва топлината ти. Съвкупност от болки и радости, и красоти, и писане, и коси, и... меланхолии. Меланхолии...
И най-красивата меланхолия е в ключиците ти... когато карминът на устните ми твърде дълго не се е докосвал до тях.

...за момичето, което ...