Луната грее толкова ярко, сякаш някой ти крещи в очите. В различното си самоусещане, лягащият си човек се чувства странно, почти некомфортно, в идеално прибрана стая. Непочистена, за сметка на приглушената светлина, от която не си личи. Лягащият си човек не си е взимал душ от вчера, не е много чист но се чувства почистен. Снове бос и стъпалата му се радват мекия индийски килим, а по паркета може да усети множеството неизметени прашинки, камъчета, листа, кучешки косми, малки буци пръст, шлюпки от слънчогледови семки, може да усети дори застоелия въздух със стъпалата си. Лягащият си човек може да усети почти всичко, но нищо не усеща. Лягащият си човек е способен да се обърне, да се облече в копринена нощница и след това да нахлузи вълнени терлици. Ако не ви се е случвало скоро - вълнените терлици дращят кожата. Бабата на лягащият си човек се е преселила преди да се пресели в отвъдния свят, да остави на внуците си достатъчно количество вълнени терлици - най-различни цветове и големини. Но в различното си, да бъде подчертано - от съвсем скоро, нсамоусещане, лягащият си човек не разпознава докосването на вълна от това на коприна. Колкото до мръсотията на пода - човекът е малък. И си подгъва панталоните. После отива с тях в гората и когато се върне удома, преди да ги пусне за пране, пребърква джобовете, разгъва подвитите крачоли и изтърсва насъбралото се там. И понеже човекът го мързи да се разходи до прозореца, паркетът бива сполитан от цялото това горско съкровище, натрошено на ситни частици земя/шума/козина. Вие преди да си лягате нощем изгасяте ли лампата. Подгъвате ли панталоните си един след друг само на пълнолунна светлина. Щракате ли ключа на нощната лампа, стреснати от собственото си безумие?
Колко малък е всеки лягащ си човек. С колко чифта панталони разполага? Сънува ли кошмари от греенето на месеца, понеже е забравил да дръпне пердето? Чувства ли се преял? Вие ли му се свят. Повдига ли му се. Иначе как се чувства? Коя е най-голямата му тревога? На лягащият си човек, на все още незаспиващия. Ляга си, завива се, приспива се, сблъсква кучката в краката си. Кучката е истинско куче, не метафора, за пояснение. Месечината е твърде силна. Насред умопобъркването си от несретното си спокойствие, което не може да установи от къде произтича, легналият си човек започва да отвлича вниманието си с развиване на теории. Търсене на закономерности в на пръв поглед абсурдни външни признаци. Колкото повече бемки има един човек по тялото си, толкова по-натоварен е бил емоционално в детството си. Понякога това се превръща в разтегателен процес, развиващ се цял живот. После легналият си човек трябва да заключи нещо. И заключава: "Хората трябва да са по-малко емоционално натоварени, особено в детска възраст, защото иначе ще им се получат много бемки и ще станат грозни." Поуката с две думи е, че емоциите в излишък загрозяват човека. Той преяжда, завива му се свят, повдига му се или пък преобразява стаята си точно преди заминаване и завръщането в едно чуждо У Дома е твърде некомфортно и започва да обръща внимание на психично болната смееща се долу пред входа на кооперацията, което от своя страна довежда до раздразнение и поражда още излишни емоции, поради което човекът става гневен, нервен и грозен. Или пък: човекът се радва твърде много, започва да се усмихва постоянно,  прави множество подобни гримаси, от които се получават бръчки и става грозен. И въобще. Грозно същество е човекът. Какво повече да го вдъхнови от собствената му грозота. Теория номер 2 за вечерта: Бог  ни прави грозни, за да се вдъхновяваме, защото добре, знае, че без вдъхновение ще умрем. За това умират бабите на лягащите си хора - защото изплитат твърде много вълнени терлици, много пъти по броя на внуците си и когато осъзнаят това, започват да плетат възглавнички за столове или постелки за седалките в колата на зетовете си, или други неща, които са непълно нефункционални и не само непотребни, но затлачващи откъм предметопритежание семействата им. Когато осъзнаят и това, губят вдъхновение и умират. Твърде красива става Любовта им. Твърде натрапчива - придобила е форма, големина и цвят. Изплетена обич, оплетена на две куки грижа. С оглед на послените мисли на легналият си човек, следва, че човекът всъщност трябва постоянно да се самозатлачва с ненужни емоции, за да става все по-грозен и праворпопорционално на грозотата си - все по-вдъхновен. А впрочем - и вдъхновяващ останалите, които от своя страна също му дължат поне една дневна доза грозота на ден. Грозност. Превитите на две тела на възрастни бабички, пресичащи на червено булевард Ботев с по 4 тежки торби. Познайте от къде се връщат. Спъващото се в трамвайните линии цигане с окъвавени устни и смях през плач от физическа болка. Трикрако куче, на което му се броят ребрата. Уличната сляпа цигуларка на Графа с хърбавия си пудел. Крещящите дебели жени, опитващи се да пробутат разреденото си с вода прясно мялко, миришещо зле от немитото виме на единствената им кравичка. И най-грозната. Толкова грозна, че сърцето ти се разтуптява. Залитащата,облечена в лилавия си шлифер, поне 90 годишна баба, продаваща градински рози, загърнати в здравец за левче. Толкова е грозна, че искаш да я прегърнеш. Някак от Любов, от емоция, не от съжаление. Олюлява се на двата си крака, побутва с ръка пред лицето ти букетчето си за левче, баща ти всеки ден й дава по два лева и й казва три хубави думи, достатъчно хубави, че да я топлят до другата сутрин. На следващия ден тя не помни. Нито редовните си клиенти, нито думите и левчетата им, нито собствената си грозота, нито помни, че трябва да застава до стена, за да има къде да се подпира, когато залита назад, залисана в очакващата си усмивка, нито помни собствените си сини сияещи очи. Които карат човек да развие трета теория преди заспиване. Че синьото е най-топлият цвят. И че има някаква закономерност между детските учителки и талантливите художнички със сини коси (или червени чаршафи).