От къде до къде се простират рамките на ума ни? Съзнанието ни в каква форма ни е затворило и защо?


   Някъде между безотговорността и крайната организираност съществува едно нещо, което не особено уверено бих нарекла Другото. Когато животът ти е в коловоз от отговорности и опити да си почиваш, и всичко в теб бяга към това, което всъщност е до теб... и си стои с няколкото си стени до теб, и те радва, и те изпълва, и когато започеш да мислиш за него, започва да ти се повръща.


   Повръщам пеперуди, всичките ги изливам от себе си. Мисля си, дали наистина "хубавите неща" се случват бързо. Или бавно и изискват търпение. Струва ми се, че е просто безумно да изневеряваш на себе си. Знаеш, че не е ок да впускаш в борба, не е твоето нещо. И въпреки тов... Да спреш да се идентифицираш. И да следваш. И да лазиш. Да приемеш...
   Ужасно тежат всичките исли, като коамък, който ме дърпа надолу, докато лежа и не мога да се вдига. За това да вървя, без да спирам. Без да спирам...
   Отново не успявам да довърша мисълта си. Започвам твърде банално, нищо особено е е написано. И не е ок. Човекът най-много го тормозят две неща в монолозите му:
   "ами какво ако..."
и
   "помниш ли..."

   Думите ти се променят възгледите и прочее. Не че е зле това, но кой знае... толкова много мисли, ще полудея.