Понеделник сутрин, вървя по булеварда с шал, плътно увит около врата и с присвити от студ рамене, бързам за среща. Тихо е, почти колкото в неделно утро. Не това, което мина вчера, а това, което предстои в края на седмицата. Крача толкова бързо, че почти се задъхвам, не защото закъснявам, просто по навик. Срещу спирката на трамвая има една сравнително нова книжарница със стъклена врата, която сега е широко отворена, Жоро (собственикът) е излезнал и пуши на вън. Съзрявам го от далеч, стъпвам в някаква локва и наближавайки към него, оставям след себе си мокри стъпки по уличните плочи. Точно пред вратата на книжарницата, както го поздравявам, някакъв тип се спъва и ме изблъсква. Изтика ме буквално вътре. Стъписана, стоях няколко секунди на едно място, поех си дъх и се оказа, че вдишвам цигарения дим от сутрешната цигара на Жоро, който междувремено с усмивка на уста продумва:
   - Май нещо иска да ти каже...?
   - Хаха, кой?
   - Книгата ти, чака те вътре вече седмици наред...
   Жоро винаги ми е бил симпатичен, но не очаквах да е толкова странен - почти, колкото мен... Влезнах вътре с озадачена усмивка на лице и светещи очи. В главата ми от сутринта се въртяха три думи: "мисли", "Ксилометазолин" и "буре". Отправих се към любимия ми кът от книжарницата, огледах се с търсещ поглед и чух зад себе си:
   - Този път не е там.
   Този път не се усмихнах. Отидох до етажерката с български издания. Там беше тя.

                                                               П Р О Д Ъ Л Ж Е Н И Е Т О


   Първоначално ми привлече вниманието "Тютюн", предстоеше ми доста да слушам за Димитър Димов тази седмица. После почнах да прелиствам разни стихосбирки, а Жоро съсредоточено следеше ирисите ми.
   - Дай по същество. - каза и се почти да се усмихне отново. Пристъпи към мене, посочи ми с притеснителен маниер на къде да гледам и веднага поглади с ръка рижавата си брада. После отстъпи крачка две назад и почна просто да наблюдава. 
   Книжката не беше голяма, даже изглеждаше относително малка. Луксозно издание - кориците не бяха твърди, но матирани, страниците й - лъскави и тежки. Шрифтът беше привлекателен - средно голям, без прекалено много завъртулки и естествено се зачетох... Стилът беше смесица от два познати ми стила, които няма да споделям, от къде са ми познати. Ама до болка познати! Излъчваше мрачност тази книга, капките вода, може би дъждовна, изобразени на корицата, я правеха да изглежда някак претенциозна, недостъпна, но много специална. Доверих й се.
   Цената й също я правеше не по-малко "специална", тази материалната й цена. Цената й за мен още не се е създала, следователно не е и разбрана. Събота вечер е, първата хубава такава от точно два месеца насам. Да, броя си ги, почти всико си броя. Ето - четвъртата книга, която си купувам просто така, а може би ще бъде и четвъртата, която носи със себе си знак, подсказващ ми следващата стъпка. Току що "мина" заметресение с магнитут 4 и нещо по рихтер, вертикално. Не се ужасих, просто се разтреперих достатъчно, че да се строполя на пода. Аз не че се строполих, не че щях, но беше достатъчно. Виж, майка ми още е в паника и ще продължи да е няколко дена за напред, говори в момента за заминаване извън София... Иначе, ужасих се после, когато официално обявиха, че не е взрив, а си точно е заметресение. След всяко такова нещо си казвам, че ВЕЧЕ ще вярвам повече на интуицията си. Така или иначе, вярвам или не на нея, то все се случва... това, за което знам преди да се случи. 



   Незнайно от къде, незнайно защо. Всъщност може би, защото ненавивждам Незнанието. И Бог веднъж решил да удволетвори съзнателна част от живота ми, чрез парадокса "Знам и мога". Дано този Бог ни пази! ...ако Го има... 

   "Размишления в катраненото буре" излиза първо на български език. Оригиналният текст ще излезе по-късно тази година на индийския книжен пазар. Защо? Отговорът се съдържа от една страна във философските щения на главния герой Томи Лофтъс, които често излизат от рамките на църковните догми, а от друга - в предпазливата ирландска общественост, не чак толкова отдавна еманципирала се от императивите на католицизма."

   После видях и горенаписаното на гърба на книгата, споменаваше се Индия, моята Индия, която обожавам! Споменаваше се ирландската общественост, в която необяснимо съм влюбена от малка. Споменаваше се на първо място българският език, в който обичам да разливам своите размишления, да потъвам в съзвучието и красотата на думите му... Но хората на думи рядко вярват, тътенът от един трус е далеч по-правдоподобен, той да излъже - не може. Помня, че за пръв път я разгърнах на 180-та страница - краят на глава "Седемнайсет" и имаше само осем реда. Продължението на изречението от миналата страница гласеше: "...почувствах, че душата й е ранена."
   А книгата вече пети ден стои почти непокътната на бюрото, сливаща един прав ъгъл с този на бюрото. Другият понеделник ще й дойде времето, ...а може би не... :)


   По принуда в момента слушам радио, следя за новини за труса и не мога да си пусна музика. А ми се дослуша "Мога". Пожелах си я :) И взеха, че й пуснаха ремикс по БГ радио... Като се замисля, колко отива самото име на Ирина Флорин на корицата на "Размишления в катраненото буре"...
   Защо "Добро утро, моя Любов" ли? Тази песен просто се вмъкна в слънчевият лъч, който ме смути и пробуди сутринта, разбута мислите ми и се вреди измежду останалите размишления. Някои хора пишат за бурканчетата на Джак, аз пиша за катранени бурета... Не е кръговрат. Може би е просто един пост, облечен в цялата ми смелост, с много абзаци и много кавички, ...а може би не... :)


   Добра нощ, моя Любов! ...ако Те има...

Моля те, кажи коя е книгата!!!