Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
21.11.2008 23:44 - Обърни се към небето и признай си "ИСКАМ Я" и дръж! Отговорът.
Автор: yanichka92 Категория: Лични дневници   
Прочетен: 947 Коментари: 2 Гласове:
0



   Днешният ден чака да се излее от мен. Но няма да е днес, нямам снимките на небето, което снимах от прозореца. "Удивително" е слаба дума, за да опише начина по-който се менеше то, а още по-слаба би била, за да опише него самото. Защото накъдето и да се беше обърнала днес, щеше да видиш нещо интересно. И в небето и на земята, през решечестите облаци слънчевите лъчи правеха тук долу нещата по-красиви не, ами по-необикновени. А обърна ли се? Вие двамата обърнахте ли се? Някой от всички вас... обърна ли се? Беше особен ден, особенността му витаеше във въздуха, а ароматът му размиваше самия ден, моя ден, твоя ден, деня на вас двамата, деня на всички вас. Тишина... Защо ли? Защото просто четеш, и аз, и ти, и вие двамата, но едва ли всички вие. Или всички ние... И пак тишина. Сега не се късам. Взех един конец, от онези невидимите и една игла, от онези тъпите и се закърпих, този път сама. Не че не болеше, но моето небе дойде, само за ден, тук, в този "пуст град, груб днес", долетяяя... за да ме направи отново да съм красива и непримирима и да изглеждам спокойна и смирена. Лъхаше на необикновенност днеска, усещането за странност ме изпълваше и спрях да се чувствам празна, цял един ден, под своето небе... Утре няма да е тук, утре ще вали, ще бъде ветровито и как НЕ ИСКАМ да зная това, но как да зная, когато всички говорят за това, още преди да са се насладили на своето "днес" или дори на някое чуждо "днес", например моето, то беше много красиво, щеше да зарадва, решилите се да му се насладят : ) Почвам да звуча като Екзюпери, чувам конски бяг в главата си, а цял ден водих разговори за рози и разни малки принцове се межделеят в подсъзнанието... Но ще исплуват чак в съня, зная. Ето сега, разбираш ли защо се дразня? Не искам да зная какво ще е небето утре, но тъй като зная и не мога да изключа съзнанието си, просто го зная, без начин да забрава какво съм чула за УТРЕШНОТО небе и време. Не ми стига и да вярвам, че утре ще е като днес, защото тогава ще се изгуби красотата на днес. А може би не...? Не искам да зная за какво ми е да знам коя съм, каква съм, на къде отивам и какъв е пътят ми; аз също питам "За какво ми е?!", но зная, всичко това го зная. Да, и защото взех сама решението в коя насока да се развивам, но има и неща, които просто знам, без да съм искала. Знам пътя си, не знам за какво ми е, явно има за какво, щом ми е дадено... И не вярвам, че всеки път е осеян с крастопътища, да - моят е, но колко праволинейни хора има и колко още такива ще се раждат? Не знаеш. Нито пък аз. Но има хора, които знаят, има сили, които им носят това знание. Освен това... стигнала съм на кръстопът. И докато поема по пътя, по който вече ей така, просто знам кой е, до тогава ще се оставя дните да минават покрай мен празни, за да ги изпълвам аз, с каквото си намисля. Ще се оставя така, да си играя с тях и със себе си, ще се тествам, но ще знам, че единственият, който има право да ме тества, ще съм Aз. А умея и да се раздвоявам, мога да поема по два пътя едновременно или да ги редувам. Мога, но няма. Защото вярвам, че всичко е измислено и написано вече. А знам и част от написаното, което може би представлява привилегията ми да променям, това което пожелая. Но няма да го променям. Защото вярвам, че всичко е измислено и написано вече. И смятам, че щом е, значи така трябва да се случи. Но и в още нещо вярвам - всичко е в главата на човек. Което - да, противоречи си до голяма степен с горенаписаното. 
   Колкото до гласовете и тишината: Не искам гласове никакви да чувам в момента - моментът на днес, на вчера, на утре. Помниш ли, когатои разказвах колко ми се слуша и колко ми се споделя? Мина ми. Сега съм отпътувала някъде с мълчанието, безмълвието, отдалечаването. Но и това ще ми мине. Може би още утре... А може би не... И междувпрочем, не ме е страх от Утре, нито от днес. Не си разбрала значи. Едва ли имаше и как... Просто, защото не си видяла онова небе, моето. А по-надолу, след въпроса защо ме е страх от Утре, няма как да не отбележа, че абзацът ти продължава... невероятно красив!... И знаеш ли, изпълва ме. Почвам да се пълня пак :) Живея в страх да мечтая, много си патих от липсата на скептицизъм. Но пак се пълня - много бавно, капка по капка мечти. Усещания. Спомени. Сънища. За устни. За сини очи. За стъпки. С чувства - не се пълня. Още. Все още. 



"Ау, ти си и мойта зодия!" (тук избухнах в искрен смях)

"И имаш същите зелени очи!..."

"Може и да я взема с нас. А може и да не я взема." (тук се усмихна, а мен нещо ме жегна. Говореше с моите думи.)

Просто няколко думи, останали във времето.

*   *   *

"Очи красиви без сълзи
питат пак обичаш ли." (и забрави, когато го помолих: "Помни!")

"В смисъл... да."

"Лирическо отклонение"

"Мерси. Извинявай!" (Има за какво.)

Ето, няколко мечти, сляти в една - като твоите. :) А да, тези са спомени. Красиви, преизпълнени с усмивки.

*   *   *

"Само с "да" или "не" ми отговори - хареса ли ти?"

"Разбирам, че не искаш, за да не ти отнемам целомъдрието"

"Някой ден, когато..." (продължението запазвам за себе си.)

"Забрави кой съм. Усещай единствено как държиш нечия ръка и се радвай, че тази вечер се разхождаш в приятна компания."

"Не, обичам я само физически. Ще разбереш, когато започнеш да..." (и това продължение запазвам за себе си. Но да, разбрах. И не ми хареса.)

Още спомени. Те вече са и мечти. За целувките. За вечерта и паркът. За страстта. За харизмата. Неговата.

*   *   *

"Даже аз не пиша толкова добре!"

"...с което за пореден път доказваш, че си най-странният по-малък от мен човек, който познавам, освен една пияница в 83, но тя не се брои, защото също е по-голяма..."

"Да ти кажа честно, малко си падаш егоист."

"Еми значи, още си се обичаме" (тук ми прати усмивка)

"Повярвай ми, реве ми се повече от тебе!!!"

"Не, не, права си, той не е такъв..." (е да, ама дупката наистина си е дупка.)

Това вече са чисти спомени, огъващи се с пространството, отдалечаващи се и блъскащи ме челно, когато му се прииска на Времето. Абе... не е приятно.

   Обичам импулсивността си, до сега говорих с Крис колко ми липсва неговата, как се заобикалям с обикновени, нормални, понякога наивно скучни хора, чиито дни вървят по план, които не знаят какво е да живееш ден за ден, които често изобщо нямат понятие какво е да ЖИВЕЯТ, а не просто да съществуват (Вметка - спомен от разговор с Каро: "Има разлика между това да живееш и това просто да съществуваш" - казах аз. "Оскар Уайлд!" - казахме и двамата). Споделих на Крис къде ще остане музиката му за мен и къде В мен, споделих му, че сред тълпата от обикновенност и аз се превръщам в същество, чиято спонтанност чезне, споделих му, че все още се усмихвам по веднъж за него - всеки един ден. Споделих му, че ми липсва не той, а част от него, философията му за живота, а и за моя живот - в която се оказва прав  и до днес, а аз така и не се научих да му вярвам. Точно така, както днес ми липсват само части от дадени хора, а аз се терзая, че това ме прави човек, който е бил неискрен към тях. И тогава се сещам - права си - за какво ми е да знам каква съм точно и каква съм била към Някой или към Никой преди? Отговори - много. Сигурно има за какво да знам, но все още не съм узнала, оставам си в терзанието и тишината. И в един стремеж, нов - да си върна импулсивността, в пълната й сила, тя ме храни, тя ме откроява, тя ме допълва. Тя е част от мен и аз не си липсвам, но ми липсва ето тази част от мен. А то Времето, това, което не принадлежи на никого и си знае работата по-добре от всеки друг, то само ми било дало тласък... като ме накара търся разпилените части от себе си и да си ги пришия отново, ама сама. За това ми трябваше да изгубя чувството, че съм на сигурно, за да се почувствам празна и да почна пак да живея ден за ден. За да си припомня какво е и да преоткрия онзи начин да съм достатъчно сигурна сама на себе си, начинът, който така добре владеех. Разни хора там говорят, че така се случва с хората, когато порастват и, че не съм изключение, а импулсивността ми - още бледнее.  И ако това ме прави порастнала - предпочитам да си остана още известно време, обозначавана като малка, но да съхраня тази част от себе си истинска, поне докато съумея да я съчетавам с това да съм "голяма". Не искам да бъда самото олицетворение на импулсивността (понеже питаше каква ИСКАМ да съм). Не искам и празна да остана. Искам да се науча на това, на което искам да се науча. Не знам каква ИСКАМ да съм. За какво ми е? :) Но знам каква не искам да съм и това е по-важното, защото не ограничава импулсът в мен.
   Да, не се лъжеш, още цикля на тая песен. "...Те останаха някъде там назад, погълнати от думите на някоя песен..." Не, не ми каза, че дълго си миришела на него :) Обаче аз ще ти задам въпрос, на кой него? Защото много ми се ще да не е този, който е... Но нямам право да ми се ще, сърцето си е твое. Песента... "Събирах дните в ръце... Разлиствам дните без вина..." Под онова небе, моето - чувствах, че изпълвам дните си с вина. Но именно те са дните БЕЗ вина. Как ги разлиствам ли? Връщам се на третата страница в блога, там където са постовете с тези дни, със спомена от тях. Сега, виновна ли съм? Има ли виновен? И за кое? Вината не винаги те прави грешен, нали? Можеш да си виновен по много прекрасни начини. За много прекрасни неща. Забелязваш ли колко сме виновни, че има моменти, в които, за да разберат едната, първо трябва да прочетат другата? Харесва ми тази вина, на теб? Тази вечер пак ли ще го сънувам? Онова? А онзи? Или само очите... или само устните? Втора седмица знам какво ще сънувам преди да заспя, а не искам да управлявам това повече. От друга страна, толкова по-хубаво ми е... Едно време хем знаех какво ще сънувам, хем по изсънуваното разбирах за някои неща, които са измислени и написани вече и ще се случат. Последната година и половина нямах представа какво ще сънувам и това ми беше интересно, до моментът, в който се събуждах и не помнех сънищата си. Това ме ужасяваше, точно толкова, колкото и че (доколкото си спомням), за това време не ме сполетя почти нито един интересен сън. А сега - живея - дори в сънищата си! И вече не съдя по тях за случващото се. Вече... за сега. Ще видим. Еййй... то стана много дълго... Много ми се е пишело явно :) Беше като... поредното писмо, което си пишем. Все още е. И е много натоварващо, обаче не ми се синтезират размисли в петък вечер. Хахаха, стигна ли въобще до тук? :D :))
   И тебе може и да те е страх да си върнеш онова различно синьо на своето небе над поляната, може да не искаш, но аз ти го желая, защото колкото и тъга да носи спомена за едно небе, което ти принадлежи, двойно повече тъга се носи в самото небе. Само че то те кара да ти е хубаво, не независимо, а именно защото си тъжен, или сте тъжни двама, или повече. Но ви е хубаво. Желая ти го. Пък ако ще се случва да се случва. Ти как мислиш, какво ще ти донесе това?


Тагове:   небето,   Отговорът,   Обърни,


Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. анонимен - Ще ти кажа...
22.11.2008 09:08
...това, което установих. А то е, че аз не знам почти нищо от това, което трябва да знам, докато ти знаеш почти всичко от онова, което не трябва да знаеш. Много въпроси, които чакат отговор, но няма да го получат сега, защото просто за момента няма да е искрен, тъй като тази моя искреност се сипе от небето във формата на снежинки. Харесаха ми думите, останали във времето и във теб. Впачатли ме това, че ги помниш толкова точно. А аз... просто много дълго време не усещах никакъв аромат. От юни насам може би... но юни, той беше пропит от тази миризма, с единствената разлика, че тогава не миришех аз, а всичко около мен. А този него, си е другия него. Добрият него. А аз ще си повтарям, че нищо не искам, защото няма пак да го разпилея, е така, за да се позабавлявам, за да донеса на себе си и него емоции, в които той така и не успя да се влюби. Последно... няма да те питам за утре. Ще те попитам - а днес?
цитирай
2. yanichka92 - Днес вали сняг - трупа искреност по земята :)
22.11.2008 11:29
Но има ли наистина нещо, за което можем да кажем, че трябва или не, да бъде знаено? И мистерията на всички тези въпроси... завладяваща е! А за ароматът - и аз не бях усещала никакъв от 24ти септември, а вчера му се насладих отново. И знаеш, ли прекрасно беше! О боже (тук Веско би казал: "Да?" :D), естествено, че знаеш... :)
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: yanichka92
Категория: Изкуство
Прочетен: 490157
Постинги: 423
Коментари: 355
Гласове: 3808
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031