Вчера се прибирам от урок, вън - топла лятна декемврийска вечер, вали студен есенен дъжд и мирише на пролет, а коледните украси по дърветата вече втори час осветяваха в различни цветове досадния булевард. Хората с досадната си привичка да се крият от дъжда, крачеха с неописуемата си досада под навесите на сивите блокове и като вдигнат глава към небето, с почуда виждат луната - беше на облак, валеше кратко. Малките деца, например - те не се плашеха, че ще им влезе вода в очите ако погледнат нагоре. А възхищението се изписваше по лицата им и беше красиво.
   Днес се прибирам не от училище, ами от Люлин, след 11 часа нон-стоп учене и работа по задачи, всяка от различно естество; поне имаше разнообразие : ) Почти същата топла лятна декемврийска вечер, ясна луна, ярки звезди, мирише... на онова място под Небето, с главно "Н". Поне на това ми напомня ароматът, който се разнася вън... Ако си подадеш главата от прозореца, можеш да го усетиш. Та вървя си аз в предколедната тъмнина и стъпвам в локви от изпопадали навлажнени листа, крачката ми в ритъм с музиката, която бучи в ушите, усмивката грее в мен, по мен и пред мен и устните ми неусетно почват да следват думите от песента. Вървя и пея! И продължавам - съвсем съзнателно - по улиците, по тротоарите на същия досаден булевард, а хората дори не забелязват... Събрах само няколко погледа, странно - излъчващи не недоумение, а по-скоро неприязън - досадно. И там хванати за ръка, в една крачка се движат, в един тон мълчат, в една и съща точка гледат, двама млади - мъж и момиче. Не се гледат в очите, не са прегърнати, крачат забързано, но спокойно, хванали топлите си ръце, а и на двамата свободната ръка в джоба. И се усмихват! Задаваха се отдалече, бяха високи и слаби, облечени в еднакъв стил, с подобни бижута от мъниста, с едни и същи зеленеещи се сякаш очи, които си отиваха с някои нюанси на шарените хипарски шалове, които и двамата бяха увили около дългите си вратове. Тя беше русолява, с къдрици и тънки устни, той - изглеждаше тъмен от далеч, но действително сияеше, щом се приближи до теб. Разминахме се малко преди входа на досадния сив блок, в който живея, но отдалече и те ме бяха забелязали, без нищо да си казват ме посочиха с хванатите си ръце и пръснаха малко смях измежду тълпата. Когато бяхме на два метра един от друг, аз пеех все така, те се усмихваха - все така, но се усмихваха на мен, а аз пях само за тях. Отминах и продължих да пея за себе си, обърнах се, за да ги погледна - много готина двойка. Пък какви бяха точно, си личеше, че и те не знаят :) Влезнах пееща в нас, в замяна получих усмивка и една мандарина.
   Утре имам важен ден, взимам изпит по гръцки за завършено първо ниво, а в други ден си получавам и дипломата. Не получих днес помощта, която ми беше нужна, но не я и търсих настоятелно. Мисля, че с подготовката, която и тя се оценява, сама се справих доволно добре, а преговорът на около 780 думи остава за в леглото тази нощ, да ме топли. Между другото гръцките думи наистина могат да сгряват - галят и ухото, и душата, поне с мен е така, прелива от звучност тоя език!... Впрягам всичките си усилия да проникна най-после в граматиката на нещо, различно от българския - е успях, ама дано и да си остане в главата ми, защото колкото и упражнения да се правят, пак се забравя. Няма как, трудно е и точно това ме удволетворява. А колкото до останалата част от деня - по-маловажна е, но преизпълнена със същата доза удоволствие - прибиране на топло вкъщи, топлото следобедно какао и мисълта как вечерта ще се надрусам с трип-хоп и шоколадови сладки от германия, претъпкани с канела и коледен вкус. Не бързам да дойде Коледа, и лятото ям такива сладки, едно от малкото неща, които обожавам. Така, после чистене три часа и половина - в нас и извън нас (демек блока), прибирам се за горещ душ и излизам да търся материали за един проект. А може и да бъде отложено, за да седна да изготвя част от възложените ни проекти и накрая да се захвана с най-приятната част: свръхдозата трип-хоп и четенето, било то на урок по гръцки, било то наръчник за психологични задачи, било то в последните публикувани новини от клуб "Приятели на Индия" (на чиято сбирка ОБЕЩАВАМ да отида следващия път - май е на 18-ти), било то в Декамерон, било то в "Съкровищата на Валкирия", било то в "Астрология спред Фън Шуй", а може би от всичко по малко. Да, никаква последователност, харесва ми! И да не пропусна - канелените сладки.

   Вчера е ден, носещ новости. Изпълнен със слънце и тишина.
   Днес е ден с красива ветровита сутрин, натоварени обедни часове и приятни, оползотворени следобедни късове от деня. В промеждутъка след следобеда и преди същинската вечер, е проведен един отпускащ презареждащ, не до там философски, както обикновено, разговор с приятел, с нея - под звездите, под светлината на луната, но най-вече тази на уличните лампи, над една самотна метростанция и това изречение е твърде лирично - несъответсващо с настроението ми. Помислих за анализирането... хахах :) и връщане назад, за един откраднат миг. После - пак си на земята. И пак не съвсем... защото като седна на "зидовете" над самотната метростанция, краката ми висят. Нейните - не, всичко, както си трябва. Сутринта точно си мислех, отивайки към училище, как ходя на зиг-заг, заради вятъра, който се опитваше да ме мята от една страна друга. Забелязах нещо ново - преди, което не знам точно каква част от време обхваща, не ме биваше много много да стоя стабилна на земята, камо ли при такъв вятър. Днес, ходих си, наблюдавах си, наслаждавах се на косите в очите ми, усмихвах си се на слънцето и на клоните, залитах си почти незабележимо и се чувствах стабилна, тук долу. А пак летях, така както, връщайки се към нас преди малко, изпитах отново тази безтегловност. Не ми е чудна тази промяна. Знам, че се дължи на странното време, което само ще задълбочава странните си промени. И ние ще продължаваме да се чувстваме виновни за вредните емисии, за баналното глобално затопляне, за болните, гладните и жадните, които виждаме и които не виждаме всеки ден по улиците, но знаем, че съществуват. И ще се прибираме, не направили почти нищо в деня, с което да обърнем странността на времето, или поне да омекотим удъра, който сме нанесли. И с топла чаша в ръка ще си кажем, че съжаляваме, но все пак нямаме време дори и в момента да мислим за това. А днес вече ще е свършило.
   Утре е ден, в който можем да направим малко повече от почти нищо за Земята. Защото по-важното е тя да бъде стабилизирана и това зависи от нас. Утре ще се превърне в днес, във вчера, а после в онзи ден. И така всеки отминал ден ще има значение. Всеки един отминал ден има значение. Сега. Единственото непроменимо е, че ще продължи да има значение дълго, след като е отминал. Защото има ли значение в Сега, ще го има и в Утре. 


So you can"t hold a star in your hand though
At least you can hold on to another plan

Rusted wheel planted still

I can tell it"s summer from the
Size of the bugs that fly through my window
Flying through my window

Rusted wheel planted still
Rusted wheel can"t move on

I can tell it"s winter from the
Size of the lump in my throat
Got a lump in my throat

Rusted wheel planted still
Rusted wheel can"t move on

And it feels just like the ground
But trapped in another way
Just still in the ground  (x2)

So you can"t hold a star in your hand though
At least you can move on to that better plan

Rusted wheel planted still
Rusted wheel can"t move on...


                    Небетооооооооооооооо...!