Ти, да, точно ти, обичаш ли ме цветна?
Обичаш ли ме цветна ми кажи.
Ще се слея с кръвта на тамплиерите...
След време пак ще се чета или
...или пък няма. Знам ли... Не, май не зная.
Чудя се обаче, дали не знаеш ти?
Дали случайно нямаш някаква представа,
когато след сезони, месеци дори
върна се на тези думи, да се изчитам пак -
имаш ли представа ще ги разбера ли?


Стига рими, понякога ми стига просто ритъм.
Стига егоизъм, стига алтруизъм, стига страх...
Каквото е дошло да стане - ще се случи.
Каквото има да се случва - ще дойде, за да стане.
И ще стане...
Само че... защо все със мене идва?
Пробръщането и онази новост във живота...?
На хората и на мъничките нечовеци.
Защо все така се случва, че страховете чисти,
които посмявам да потисна... се оказват оправдани?
Надявам ли се да е до внушение...
Или по-добре ще ми е ако нямам избор?

Аз отговори имам много - цялата съм пълна с тях.
Преливам, защото въпросите ми има кой да слуша.
Не че няма кой да ги задава - моите въпроси,
но ей така, по детски ще те запитам - Защо?

Не започвай изречението си с противното "Защото".
И защо питам, като сама добре зная...
Какво нося със себе си, как и по каква причина.
Аз съм опасна, защото Истината ме следва.
В крака ми е вкопчила лапи справедливостта (Дали?)
или пък аз във нея ръцете си съм впила...?
Аз нося със себе си обрати и осъзнавания,
не че аз съм виновна, поне не винаги, защото...
...далеч не аз го правя. То само си идва.
С бавното ми приближаване. С думите ми
или с няколко стъклени бутилки кола...
Идва с най-удобните легла на света, намества се,
идва и присяда на стола. Наблюдава...
и после си взима - каквото поиска. Всъщност...
често по-скоро дава. Или възражда, или отваря усти
за неизплюти камъчета и несподелени години.
Или пък не се случва, чрез мен, а на мен -
да ставам свидетел на всеки един единствен обрат...
Надали. Познавам си съдбата и дланите си познавам.
Колкото и да питам "Защо ли?", все ще остава...
...ще остава след това едно нещо, наречено Къс.
Късове спомен, късчета лято и късчета лед.
Студени трамваи или прохлада в колата. Седалки...
Семейни истории, които не ми биват разказани,
разни знания за разни хора и майки, и втори майки...
Майки. Аз не харесвам понятието майка. А, тайна...

Съжалявам, ако е имало сълзи, ако ще има.
Съжалявам, ако съм излъгъла, за да предпазя.
Не, наистина... защото не е хубаво така.
Съжалявам, че няма да бъда изслушана,
че не бях и преди - в летните дни и вечери...
Не е онова "съжалявам", друго е - синонимно.
Пак леко натрапчиво, само че по-истинско.
Съжалявам, че така се случва... че го нося със себе си.
Че променям... не обичам да променям,
защото обичам хората такива, каквито са.
Не винаги ги харесвам... а за нещата - хубаво де,
нека се променят, нека бъда себична
и навързвам всичко, и анализирам, и стигам до изводи.
Нека отново не греша и нека плаша приятелите си с тях.
Нека си спомням за Ники Кънчев и бъда неадекватна,
и нека, нека по дяволите донасям със себе си тъгата!
Нека нося щастие и сърцетупи, нека бивам съсипвана -
от предрасъдъци и настроения, и калдаръмен прах...
Хубаво де, нека! И после...? Сама разбирам ли се,
изобщо, в момента? Ще се разбера ли после,
след сезони, дори месеци, както вече опоменах -
ще се разнищя ли или ще съм забравила???
Това пък никога не съм го правила... плаши ме.
От къде три въпросителни... трябва да се наспя. "Трябва"...

Хубаво де, нека - а после? Аз умея да съзиждам разрушеното
и да съграждам, и да съединявам частиците пъзел...
Аз умея, но не до съвършенство. А съвършенството,
то е толкова крехко... и недостижимо. Нали?
Съвършенството често ми е необходимо
да възстановя това, което е съборило Нещото с идването ми.
Нещото, дето се е вкопчило в крака ми и се влачи.
Провлачва се и безпощадно ме заваля от умора,
и издава странни звуци, и ме дразни! Безкрайно!
Махни се, Нещо такова, каквото и да си! Дори да си нищо,
а просто част от мойта фантазия, върви си!
Остави ме просто да бъда при хората... без да променям.
Без да руша с пристигането си или пък с оставането си.
Остави ме да се возя спокойна в студените трамваи
без терзания и напиращи сълзи, и треперещи пръсти...
Смразени... Или е твърде късно? Сега, вече?!
Остави ме, Нещо, върви си, аз те моля... Умолявам.
Без удивителни, за да не изплаша от настоятелност.
Препинателни знаци, Нещо... много ще станат,
много ако не си тръгнеш сега, ако не си идеш веднага!
Аз не искам повече да съм синоним на "различно".
В онези му смисли - когато настъпва, не когато съм аз.
Няма да си тръгнеш, нали... Не заради мен.
Заради хората и малките нечовечета. С или без никакво его.
С гордост до небето или с отчайващата й липса,
както беше при мен, както все още е...

Трябва да приключвам. Очите се затварят и пропадам.
Стига бе, не искам да се римува!...
Аз съжалявам, че съм безкраен егоист, когато съм влюбена.
Щастно или нещастно, споделено до някъде или до край.
Още повече съжалявам, че не мога да кажа на целия свят.
Съжалявам и още веднъж за това, че ме няма там,
където трябвам и съм там, където не трябва да бъда в никакъв случай.
Съжалявам за липсата на воля у себе си, но няма да се извинявам.
Такава съм - не е като да не опитвам да го променя.
"Но Любовта... тя не е подарък."
И за това разбивам засилена стени и оставям вратите зад себе си отворени.
За това оценявам миговете до край - и лошите.
За това не умея да бъда приятел... но ти няма да разбереш.
Нито мен, нито заключените врати, нито дъвките, нито Нещото...
Нито дъвките, да. Нито дъха. Аз съм виновна!...
Че преоритетите ми не предполагат шибаната дума "Приятелство"!
Но няма да се извинявам и просто ще гледам тъжно и ще ми е болно.
Ще се задушавам - твърде много признания, Яна, спри се...

Последен въпрос - как се научих да живея така, да искам така да живея? - безкрайно изпълнена и безкрайно сама? ...И кога?

ние сме със нея..:)

ние сме до нея.:)

nice

...в случая изобщо не става дума за самота :)