Всички говорят за мечти. Не, наистина всички! А покрай тях и най-близките ми познати - не ги причислявам към "всички". Може да има и обратното взаимодействие - покрай моите близки всички останали да почват да говорят за мечти. Но е заразително.... Аз само си мислех за мечтите... За чуждите и за моите мечти. Сега почнах и да пиша за тях. За липсата на моите мечти. О, те просто изчезнаха... Всички се превърнаха или в реалност или в едни чисти желания. Искам, зная, мога. И до тук. Грешка... Благодарна съм, че понякога има кой да ми напомня разни неща. Днес ми напомниха за това колко е вълнуващо да очакваш... Колко е сломяващо да обичаш без да се любуваш, а аз сама си припомних част от детските ми мечти. Вървях сама и мислих... Дълго ходих, твърде кратко мислих. Искам още, трябва ми още! 

Wosh - Само в съня ми: "Ти си моята мечта, а на теб мечтата ти каква е?" . . . "Не искам да пускам ръката ти!" . . .  Толкова е невероятно да ти се изплъзват мислите... Да се плъзгат по повърхността на времето и да отлитат като хартиени жеравчета, пуснати от петия етаж, да се носят с вятъра...

   Имам желание да помогна. До вчера не беше силно, днес положих усилия да променя първо своите усещания и нагласи, за да почна да променям "набелязания". Приливи и отливи... Ужасно е! Но е факт. И никого не обвинявам, сама така си го направих. Изеченията ми станаха по-лаконични...  С все по-малко смисъл и вс повече болка, вложена в тях... Многоточията стават все по-чести, защото точните думи се губят някъде измежду "всичко"-то. И не остава време... да погледнем човека до себе си и просто да го попитаме... "А ти за какво мечтаеш?" :)