Познато, нали? Прекрасният булевард "Витоша", все така обсипан с внушение за блясък и все така, губещ себе си някъде из тълпите. Мнозина намират разходките на това място за романтични, запомнящи се, знае ли човек за какви още... И малцина се замислят - защо? Имаше една реклама на Mtel по билбордовете, която помня, че пуснаха 2001 година, септември месец. Тя гласеше следното: "За да намериш себе си, понякога трябва първо да се изгубиш." Идва ми да кажа: "О, как им се отдава на хората да се губят, само!" И същите тези хора, крачещи всекидневно по един и същ булевард, с едни и същи дървета, с от време на време менящи се бутици или скъпи магазини. Хм... пиша, поглеждам снимката горе, пиша, заслушвам се в песента, пак пиша, пак поглеждам снимката и пак се вслушвам, за да почерпя още вдъхновение. Не обичам логическите преходи обаче, така че ще давам по същество.
   Криволичещите релси, рабитите жълти полегнали неща, за които нямам по-точно определение, пейките, жълтата маркировка, неравният асфалт, кипарисите, никнещи от тук и от там, рекламите, контейнерите, вратите, витрините, пътните знаци, уличните фенери, трамваите и хората със своите мечти. Не много осъзнато, всеки търси нещо там, вървящ сам, движещ се с още няколко познати, или хванат за ръка от приятел, търсещ малките неща. Няма човек без мечти, има хора без целенасочени стремежи. И това разбива мечтите им. Познатите истории, познатите подучути разговори... "И тя ми пише сърцераздирателен смс в 2 през нощта, колко е наивна!"; "Снощи се разбих от..."; "Леле, страшен сутиен видях в Манго, аре с мене да си го взема!"; "...И после ме погледна с бялото на окото, ау, ще го убия!" Това - през деня, обичайно. Нощем е далеч по-спокойно, дори малко по-тихо и прочувствено. Обичах вечерните разходки по този булевард и далеч не само аз. Булевардът със своето лице и със своята маска - сравнително истински вечер и бъкан от изкуственост денем. Понякога всичко това граничи с отвращение, но хората са свикнали. Хората - частта от тях, които вървят и не обръщат внимание на друго, освен на собственото си отражение в стъклата; частта от тях, които са там единствено за това, което е зад стъклата; частта от тях, които могат да се наслаждават само на приветливите (и не чак до там) "неща", окачени по витрините; частта от тях, които забързано отиват на някъде, с ясна цел и уверена походка; частта от тях, които просто минават от там, не чак толкова забързано; частта от тях, които са излезли на разходка, именно по този и никой друг булевард; частта от тях, които чакат познатите си по пейките, по спирките, по заведенията; частта от тях, които наблюдават някой гаснещ фас, озовали се сами насред уличните плочи, търсещи себе си; частта от тях, отишли там само, за да наблюдават, или да се насладят на прекрасния ден; частта от тях, които вървят в една крачка под ръка с познат и смеховете им огласят самия шум; частта от тях, вървящи в една крачка с познати до себе си, но гледащи в различна посока, тази част от хора, които се чувстват сами сред цялото това море от други хора, сред маскарада, сред карнавала, предлагащ толкова неща за гледане и пипане, сред тълпата, към която неотменно принадлежат, частта от тези хора, които все пак продължават да се чувстват сами. Частта от тях, виждаща останалите накипрени и заблудени, с широко затворените очи, с отворените усти, бълващи никому ненужни приказки, с идеално изградените излюзии, с разбитите мечти. Точно там, точно на този булевард, се събират най-различните хора, някои от които се срещат толкова често, че неизбежно се запознават. И булевардът ги прави такива и такива, и такива, а понякога дори променя съдбите им. А да, човек може единствено сам да промени съдбата си, а може би и това не може. Но колко лирично звучи идеята за един булевард, способен да кръстоса няколко човешки живота, да сътвори цели одисеи, да остави ярки спомени, а после със същата безметежност да ги оцвети в сиво... Красота! За онези, нагласените, с празните стремежи, говоря главно, а също така и за всички останали, не чак толкова изгубили себе си, запазилите желанието да се намерят и може би бидейки там именно за това. Защото най-трудно, но най-истински да стъпиш на земята, като че ли е именно там - сред хилядите модели за подражание и двойно повечето ходещи същества, които не искаш да виждаш, но това е била кулминацията на деня ти - за да те научи на още нещо, което не трябва да бъдеш. 



   И уличните музиканти, които ти напомнят да не се превръщаш в поредния изкуствен елемент, а може би те правят именно такъв... Изборът е нещо, принадлежащо на на всеки един. А човек често забравя изконното си право да го упражнява. Забравя как да се намира, как да се губи, как да се събира. И пагубното не са бродещите по Витошка разбити мечти. А това, че някой човек там, поредният, губи способността да ги събира - парче по парче... От теб зависи : )