Да тънеш в дебрите на многоточието... Неповторимо усещане, което не всеки е способен да изпита. Всъщност хората, изпитали мимолетния глад за писане, не са малко. Дано са малко, обаче, тези, които са изпадали в летаргия при вида на всеки бял лист. Какво могат да ти дадат химикал и празен лист действително? И така човек все се пита кое какво може да му даде. И по колко. На въпроса ти самият какво си отдал рядко се търси отговор, ей нб - и до сега, когато всемирната тъга обгръща света. Може би човек би се изплашил от начина, по който прозвучава въпросът "Аз какво мога да дам на един празен лист?" Изводът, до който стигам е, че си задаваме подобни въпроси едва, когато не можем да обрисуваме мълвежите си дори по някой лист. Не от страх, че някой ще ги обходи с поглед, не от страх, че някой ще отсъди за нас еди какво си, а просто защото очевидно нещо възспира този порив. Когато ни се пише - пишем; когато много ни се пише - дори не държим химикала да е химикал и листът да е бял; когато емоциите преливат - няма значение изобщо дали листът е празен. И ние пишем... хвърчащите изписани бележки често биват безвъзвратно загубени някъде в безкрайността на неподредените шкафчета или свършват в дълбините на кошчето за боклук, но веднъж разляти някъде, емоциите са освободили нечий красив, или не чак до там, ум. А това е красиво! Изящно...

Пак пиша и пиша, но и там ме притискат, 
искат всичко, което изградих до днес - 
от деня, когато детето в небето се взираше.
Мечтите бяха живи и дните бяха цветни, 
а не бледо сиви като днес и вчера.
Назад обръщам се, напред поглеждам бъдещето 
и в миналото връщам се - какви времена...

 

   А Вдъхновението - то чака да бъде отприщено. Може да се спотайва дълго, приютило се в кой знае коя лутаща се мисъл.  И същото То може да олицетворява твой дълбок еквивалент, да се превръща в усмивка, да ти носи носталгия или да бъде породен от нея - най-честият случай. Без отговор ще остане въпросът какво те спира да пишеш, въпреки Вдъхновението, зародило се в съзнанието. Дали е безсмислено този въпрос все пак да бъде задаван - не зная. Но за да пишеш, трябва да вървиш ЗАЕДНО С, а не въпреки Вдъхновението, както и когато обичаш - да обичаш СЪС, а не въпреки всички недостатъци; както в спомените - да потъваш в тях БЪДЕЙКИ, а не въпреки себе си... Колкото до спомените - тук изниква лаконичен въпрос: "Носталгия въпреки. или именно ЗАРАДИ сантименталността?" До тук за връщането Назад във времето и Носталгията - тя е чувство, а както обичам да казвам - чувства не могат да бъдат описани - те се изпитват. И ако някой Вдъхновен успее да опише ето точно сега Вдъхновението - това лежерно усещане, ще знам, че ще бъде по-истински и по-пламенно от моя неуспешен опит по-горе, който е такъв заради летаргията, обвила почти всичките ми думи. Летаргия, трансформираща всяка помисъл в безмълвие, караща всеки порив да се изпарява. Окована в това си състояние вече забравих от кога, сега от време на време се връщам с Носталгия и радост в общото ни слънчево Назад и продължавам всеки един ден да се усмихвам И за човека, повел ме нагоре по пътеката на... друго неописуемо, но и неспособно да бъде назовано чувство. Вдъхновеният заслужава да бъде споменаван с главна буква!

Посветено на отекващите приказки на китарите

и на кълбото от емоции, облечено в сив суичър и свлечени дънки,

научило ме на най-трудния въпрос - КАК?

С обич, застинала в ония спомени...

Не питай на листа какво би дала,
а виж ти само , колко много може той да ти даде !
Да бъдеш тази, в сънищата си видяна,
да плуваш гола в ласкаво море.

Да бъдеш Фея, в приказното царство.
Любима, що очаква своя принц.
Да бъдеш всичко неживяно,
но истинско дори за миг !

Дерзай ! :)

Има едно стихотворение на Станка Пенчева - "Съвети към себе си". (Май тук сме решили да бъдем много поетични в коментарите - точно в духа на поста. :о)))

Не се сравнявай със себеподобните;
утеха не търси в по-слабите;
не се любувай на перата си паунови.
Бъди от недоволство зла!
Бори се като Яков с боговете,
завиждай на Сафо,
сравнявай се със гении -
така че
от безсилие да плачеш.
Пиши неистово,
пиши във страшни мъки,
пиши като осъдена на смърт
или като сибила,
така пиши,
че кръв да ти тече от ноктите,
така пиши,
че листът да се овъгли.

ти ме вдъхнови да напиша този коментар.