Ще потърсиш онова рижаво на косите й. Няма да е инстинкт, нито дори навик - всеки проблясък в тях е вече потребност. После плахо ще потърсиш шепота й. И ще го намериш на малката масичка... като послание, захвърлено небрежно от ръката й върху дантелената покривка. Ще съзерцаваш дълго...  После ще потърсиш аромата й. И сякаш по невнимание, ще го мярнеш пак някъде там, обвил твоето рижаво със сладострастните си нотки. Ще приласкава всяка следваща помисъл и ще я дърпа към клопката си, ще оковава всеки удър на сърцето, докато...
   ...не забележиш и тях. И привкусът на убита светлина ще напомня за Усмивката й. И стъпките й ще отекват в главата ти... но точно тези седем ще останат безценни за теб.
Листата. Облечени в онзи сантиментален есенен цвят, преливащ в собствените си нюанси. И сълзите ще тръпнат в очакване, и дъхът ще чезне из мислите, ще се спотайва в лабиринтите на някой от листите, а ти ще плуваш из вашето Днеска. Ще бродите пак в пожълтялите треви, задъхани от собствените си крачки, ще си спомняш как ти отдаде най-синьото на зелените си очи и как огърлицата красеше шията й цял ден, а сякаш е било цяла веченост. Ще стигнете до релсите и уличните плочи, а после до входната врата и малката масичка и тогава... седемте листа ще се откъснат. И ще си спомниш. Не че си бил там... но сега ще си. И ще си спомниш. А тя... все така ще иска времето да спре... Някой ми каза веднъж, че времето спирало само за седем секунди. И ще отлитат - лист по лист...




  ...в безвремието! Вашето.

Наистина - благодаря ти за прекрасния ден! :*
За прекрасните думи...
И още нещо...

nice...

'It's not a second
Seven seconds away
Just as long as I stay
I'll be waiting...'
Obicham te :*!