То е просто, оказва се. Адски лесно. Като да счупиш чаша. Или да помахаш на непознат, в когото си се припознал. Или като да убиеш човек. А "най-ужасното в това да убиеш човек..." - както казваше Делян в една постановка - "...е, че е наистина безумно просто." Наистина, наистина, умопомрачително просто... Самият акт на убийството трае не повече от миг. Ти може да умираш бавно и дори мъчително - нещото, което гине - може да гине в най-грозната безмерно дълго протакваща се агония, но актът на убийството е мимолетен; убийствено кратък.

"Че си Жуан, няма как да отрека.
Но достоен ли си да бъдеш Дон?"

А нещата са безкрайно прости... Иронични. Всъщност понякога имаш причина да си безкрайно тъжен - аз тъжа, когато нещо не става, както го искаме аз и хората, които обичам. Тъжа и когато нещо така и няма да се случи... Тъжа, когато губя. И имайки своята причина да бъдеш скръбен, угнетен или просто неприкосновено тъжен, тук се появява онова Stop!, което те сбърква. Случило се е нещо, което си чакал със самото му започване. Или Слънцето озарява прекалено красиво света точно днес, точно сега и губиш възможността си да страдаш. Страх те е да пишеш, да не разкажеш предварително някоя своя история. Или неусетно да загаднеш за някоя отминала. Да, хората ни е страх сами да пишем живота си. И после да го описваме. За това вярваме. После обичаме - безрезервно се отдаваме - за миг, за два, за повече... Понякога дори самото време изненадваме. После се появяват онези невероятно странни моменти, в които съумяваш да си щастлив, въпреки липсата - вярваш, обичаш, но не се надяваш. Вярата вървяла ръка за ръка с Любовта и кръгът затваряла Надеждата, танцували танц. Да бе...

Аз съм сега друга. Хората като чуят "Яна" и си казват "мечта" или "лудост", или "мигли!" Хората добре ме познават, защото аз нямам нищо против. Те не знаят какво ми се случва, но знаят как се чувствам. Хората често грешат... Отвикнаха да питат "Какво ти има?", защото освен всичко, знаят и че няма да им бъде отговорено само с думи. А хората ги е страх от думите; и десет пъти повече от всичко останало ...в мен – почти всичко. Хората като чуят "Яна" и си казват "мечта".  Хората често грешат... Метаморфозата е изкуство, което сякаш съдбата ми владее. Трансформация след трансформация и мечтата се превръща в блян, а блянът в сън - заради страха. По-добре изобщо да не си представям, но така ще отпратя усамотението.

Аз си имам своят блог и в него мога спокойно да разказвам за себе си, без да се самоопределям като егоцентрична. Аз си имам своето пространство и допуснах да го обреча на бряг. То си иска свободата, но аз я изпуснах... Сега ще се давя в недомлъвки и то ще вземе да стане още по-красиво, ...нали? Граници, граници, защото знае ли някой сега кой е тук и се опитва да разбере междуредията, кой чете и кой просто се рови? Някакви хора, за които дори и не предполагам; които търсят утеха на неправилното място или ще се хванат за следващата фраза и ще я откраднат. А на мен ми се пише като Дебелянов... Хах, хората... Ровят си. Търсят - и те не знаят какво. И вместо да дерзаят – ровят се в думите - заблуждават се, убеждават се, вадят си изводи, ограбват мислите, без да знаят как понякога грабя сама от себе си. Защото често, когато пиша, после се виждам в чужди изречения и понякога не ми е приятно. В опита си да си взема думите обратно, обаче, някъде по обратния път се губи смисълът, нотката на символичност, която съм вплела във фразите си. Хващаш нещо, перифразираш го и после си мислиш, че може да бъде същото.

Звуча апатично. Ама за какво да говоря, за Слънцето ли? Да разказвам поредната банална история... аз си ги знам всичките. Да, "апатия" е точната дума. Друго е в мен, обаче, но то е в тайна. И до къде стигнах - да имам тайни от пространството си. Но то времето е виновно, аз знам. Не ме е страх... Преди ден, преди два - свърши едно и започна друго. Останах сама за света, който едвам, но все пак изчезна. Сама с огъня, без който не бих могла - ето за това мечтая. Блян е знам... Всяка възможност е вече пропиляна, освен ако не се върне отново онова проникновение, но надали. Сама с огъня в един цял свят, който е просто изчезнал. Сама с огъня - това е една цяла вселена! Да, на мен ми стигат огъня и нищото. В по-голямата част от съществуването си, сега ще бивам поглъщана от всичкото - звуците, гласовете; пръщенето в таксито, което ме влудява; детският плач, който ме буди и пулсът ми скача на 120 - навик; крясъци на обезумели, на невменяеми; хорската глъч по пазарите; отчаяните писъци на релсите сутрин в тъмната тишина преди да тръгна; имам си всичко - дори и тишина си имам, дори и тъмнина, и клони, и мръсна вода, събрана в червени чадъри, и малко същество, което да доприпка сутрин с боси крачета, да опре изстинало носле в бузата ми и сънено да ме подкани да излезем на разходка - навън при мокрия асфалт и друмите. Да ги обходим, да отидем на куклен театър, да ядем захарен памук. Всичко си имам, а копнея за нищото и огъня в него – и да горя...

Бръщолевене. Детски нотки, а после горещина. Разни снимки и усещания, присъщи на един ...няма да кажа какъв човек. Аз отдадох правото си да мечтая. Нямам право и да тъжа сякаш - не мога - моето Stop! стои там, окачено на фикуса и ме усмихва при всеки порив да се освободя от емоциите в онази мазохистична меланхолия. Да се удавя в нея. "Не ти е сега времето" казва ми. Аз вече само ще бленувам - да отведа хората при белоцветните вишни. Да им покажа, да им разкажа, да споделя красотата... Аз трудно ще мечтая. Аз няма да тъжа, защото и това ми беше взето. А това е прекрасно...! Ще живея за моментите на бурно щастие и онези, леко празните, в които диря като удавник някаква надежда в следващата вълна. Само че има бряг, а брегът носи само граници... Аз ще жадувам безбрежие и ще получавам плен. И то какъв!... Малките кратки моменти, сладки или безлични. Няма да живея ден за ден, а миг за миг. Обичам думата "миг". И думата "грозно" - и тя е красива, харесва ми. И красива смърт има. Арлекин и балкон ми се въртят из главата ...и неподходяща за писане музика. То за това е толкова разпокъсано, неадекватно.

Отново нахлу страхът, непотушимият! Усещането за загуба, отнела се е красотата сама от теб. Дните без вина, де... Ама така, изведнъж. Спасение търся. Ще се справя, нали съм силна... уж... Дали? Безпредметно.