Блогрол
1. Хаосът на Ерин (моята Чачина)
2. Син Нанна
3. Неповторима
4. (: Светът на Слънчевата :)
5. Моят прекрасен Джул ^^
6. Любов се пише с главна буква... Винаги!
7. Една шахматна дъска (Васич)
8. Тя...
9. ...и две бурканчета надежда.
10. Едната от двете капки (Мони)
11. Нейното море от красоти (Ивето)
12. Радост, лудост и няколко Усмивки (Гери)
13. Неговото море от недоизказано (Алекс)
14. Когато 17=8 (Хилката)
15. Блогът на Мишето
16. Майката на мойте братя
17. Късче красота...
18. Красота и симетрия в математиката
2. Син Нанна
3. Неповторима
4. (: Светът на Слънчевата :)
5. Моят прекрасен Джул ^^
6. Любов се пише с главна буква... Винаги!
7. Една шахматна дъска (Васич)
8. Тя...
9. ...и две бурканчета надежда.
10. Едната от двете капки (Мони)
11. Нейното море от красоти (Ивето)
12. Радост, лудост и няколко Усмивки (Гери)
13. Неговото море от недоизказано (Алекс)
14. Когато 17=8 (Хилката)
15. Блогът на Мишето
16. Майката на мойте братя
17. Късче красота...
18. Красота и симетрия в математиката
Постинг
06.02.2012 19:27 -
Dear God...
...frown me to silence!
За това се моля. Не се моля, надявам се. Обичам ръцете си, но ме боли да се моля. Хах. Сама себе си да затлача как не зная. Пиша в ритъм, слушам Насекомикс, мисля и премислям.
Бог. Да се смръщи. Да ме погледне толкова намръщено, че да ме накара да млъкна, наистина... Мисля си колко опасни са тези ми желания. Да ми падне гласът. Най-лесното. Не желая - отивам да пея. Да ми строши пръстите ли, за да спра да пиша? Не искам. Това няма да ме спре - аз пиша в себе си. Говоря с хората, говоря на хората. Говоря в главата си, пиша в главата си - нон стоп. Искам да оставя хората. Отново ме изтощават, разбрах и защо - сложни са ми. При мен винаги всичко е просто... защото сложното ме влече толкова... Не мен, а "съдбата" ми. Сами ли си градим всичко? И ако да, никой ли друг не поема отговорност за нас...? Ние за никой друг ли не поемаме отговорност?
Ох, за какво говорех... Искам да потъна в мълчание. Сама от себе си. Искам самота, искам самотност, искам да съм сама, не мога, не умея, хората са ми порок. Лекувам се от обичта си. Нямам си звезди. Нямам си чувства. Имам си интереси. И пристрастености. До там.
Като Чачи да звуча. "Аз съм точката на изреченията ти." Вярно е.
Мойто тяло ми е тясно, ще се сгъна в точица.
Земята се тресе. Земята ни отхвърля. Не хората бедстват. Земята бедства... Хората потъват в бездните й... Вода, морета, океани... "И се давя в кладенци..." Толкова се радвам, че не съм човек... Щом не съм, тогава защо и аз се давя? Днес е. Трябва да бъде днес. Не зная как. Не зная думи, трият се от мен, когато се замисля... Днес, когато се връщат истини от "миналото", за да ме научат... За да ме напътят. Направо съм втрещена.
Но няма да правя повече грешки. Нищо повече няма да бъде грешка. Всичко ще бъде правилно. Аз ще бъда правилна. Ще се опитам да не бъда прекалена. И да меня добавям цветове към зелникаквите си ириси. Ще с еопитамда се оцветя. Като за начало трябва да се изчистя. Започвам... Само ме е страх какъв цвят ще лъсне чистотата от долу... Бял, черен, охра...?
Цветът на кожата на самодивите какъв е?
Някой казва, че е полупрозрачен...
За това се моля. Не се моля, надявам се. Обичам ръцете си, но ме боли да се моля. Хах. Сама себе си да затлача как не зная. Пиша в ритъм, слушам Насекомикс, мисля и премислям.
Бог. Да се смръщи. Да ме погледне толкова намръщено, че да ме накара да млъкна, наистина... Мисля си колко опасни са тези ми желания. Да ми падне гласът. Най-лесното. Не желая - отивам да пея. Да ми строши пръстите ли, за да спра да пиша? Не искам. Това няма да ме спре - аз пиша в себе си. Говоря с хората, говоря на хората. Говоря в главата си, пиша в главата си - нон стоп. Искам да оставя хората. Отново ме изтощават, разбрах и защо - сложни са ми. При мен винаги всичко е просто... защото сложното ме влече толкова... Не мен, а "съдбата" ми. Сами ли си градим всичко? И ако да, никой ли друг не поема отговорност за нас...? Ние за никой друг ли не поемаме отговорност?
Ох, за какво говорех... Искам да потъна в мълчание. Сама от себе си. Искам самота, искам самотност, искам да съм сама, не мога, не умея, хората са ми порок. Лекувам се от обичта си. Нямам си звезди. Нямам си чувства. Имам си интереси. И пристрастености. До там.
Като Чачи да звуча. "Аз съм точката на изреченията ти." Вярно е.
Мойто тяло ми е тясно, ще се сгъна в точица.
Земята се тресе. Земята ни отхвърля. Не хората бедстват. Земята бедства... Хората потъват в бездните й... Вода, морета, океани... "И се давя в кладенци..." Толкова се радвам, че не съм човек... Щом не съм, тогава защо и аз се давя? Днес е. Трябва да бъде днес. Не зная как. Не зная думи, трият се от мен, когато се замисля... Днес, когато се връщат истини от "миналото", за да ме научат... За да ме напътят. Направо съм втрещена.
Но няма да правя повече грешки. Нищо повече няма да бъде грешка. Всичко ще бъде правилно. Аз ще бъда правилна. Ще се опитам да не бъда прекалена. И да меня добавям цветове към зелникаквите си ириси. Ще с еопитамда се оцветя. Като за начало трябва да се изчистя. Започвам... Само ме е страх какъв цвят ще лъсне чистотата от долу... Бял, черен, охра...?
Цветът на кожата на самодивите какъв е?
Някой казва, че е полупрозрачен...
Няма коментари