Не е меланхолията на "загубеното", нито меланхолията на отиващите си тийнейджърски години. Не е прииждащата меланхолия на двайсетте. Не е просто да си сипеш кифленски Бейлис с много лед, да легнеш на леглото на приглушена светлина, да пуснеш песен и да пушиш, представяйки си, че спиралата ти се размазва, само че нямаш спирала, нито плачеш. Не е тежкото сънливо вдишване и издишване на кучето ти. Не е обичта. Не е гняв. Не е и примирение. Не е смирение. Не е незнание. Не е нищо такова. То е като спокойствие. Ужасно приятната меланхолия, искаш да се усамотиш.
То е радост от споделена песен. Радост от Милино мълчание. Радост от идваща си Нора. Радост от обич към Елита. Радост от влюбваща се Кейт. Радост от примлъкващи ръце на оранжева Поли. Припламваща. То е радост, че може би ще се случи. Днес, когато всяка дума е магическа... Ден седми. То е радост. Както обяснявах снощи на Кейт, това не е щастие. моментна радост - по другите... Толкова да се радвам за тях и за себе си, че тъжното да става приятно. То винаги е приятно за един мазохист. Но меланхолията, онази, безумно приятната, не ме е навестявала сякаш от години... Толкова е хубаво... Толкова е... хубаво...