Ето го...



И пак.

Превъплати се във висините над града, а пак си беше то, познах го :) Направи градът малко по-нестуден и много по-несив. А деня украси с нюансите на загадъчността, освети тълпите от хора, затопли мнозина от тях, затъмни няколко сиви петна, разпиля особенност във всяка частица на въздушното пространство... Хората крачеха и разказваха за слънцето, говореха как усещат, че гали косите и кожата им, извършваха всяко движение по-нежно... Нещо беше застинало тук долу, небето единствено се движеше и променяше за секунди.  



Снимките са правени от прозореца на класната стая; най-точното определение за небето беше разпокъсано, а за снимания облак - разпилян. Наредихме се пред стъклата да наблюдаваме, но останалите бързо се разотидоха. Онези части от разпиления облак, изглеждаха като падащи стремглаво надолу, светлини от фойерверки. Повече не мога да разказвамза небето, то само говори за себе си. Както и за баналните спомени и мечти, за тривиалното "аз и ти", за вечните "тя и той" и за един облак. : ) Полет... Усети го!

(следва продължение)