"Нямам нужда от кислород, достатъчен ми е парфюмът ти." - Колко красиво...

   Време е за нов таг. Време е да ти попиша. Малко или много - не зная... Ти? Липсваше ми!
   Скъпа моя, искам просто да ти говоря. Не искам да разказвам, не искам да рисувам приказки, не искам да описвам. Да говоря... на теб. И все не се наканвам. И мисля си - явно не го искам достатъчно... Искам или не - нуждая се. Нуждая се да ти кажа колко се нуждая, да ти споделя, че отново слушам онази песен - една от многото "почти само наши".  Ставам да угася лампата. Свързвам те с тъмнината - онази дълбоката. Още една песен... Унасящо... Отнесено... Неземно... Морско-неземно! Онова синьо-зелено на очите ми. Онази безричинна меланхолия. Не е всемирна тъга този път. "Да обичам с тревога..." Сети ли се? Нека ти подскажа. "...този път не мога!" И после - сълзи  през смях в очите тъжни, Усмивката... 
   Вили, омръзна ми да си момичето с чашата. Просто... не мога без да преливам. Омръзна ми да си червения залез. През жълти очила е по-красиво... Омръзна ми и да си онази със 100-те мечти. Твърде много ми се набива в главата 101-вата. Омръзна ми да си Отнесена. Всеки път като го произнеса на ум, все едно описвам себе си... С тази единствена дума. Омръзна ми да си егоистката, наивната, магьосницата с красива дълга коса, заради която бях обречена на празнина. Омръзна ми да си те спомням като made-in-china-тия компас из дебрите на Празнотата, запълваща тази празнина. Омръза ми да си най-верният ми спътник в думите и да си тази, към която винаги се обръщам с "Прекрасна моя". Сега ще си Вили. Името ти ми напомня за онова виолетово, което търся в представите си над морето, когато ме гони безсъние. За... пролетта и люляците пред старото  ми училище, които толкова обичах! И за любимия ми потник в същия цвят. Вили, ...и аз теб, Вили.
   Нещо се риземявам, Вили... Почнах даже да харесвам морето... Сега надеждата ми е, че морета има не само на Земята. Не искам да съм земна, Вили! А крилата ми къде са? В нечии ръце. И само те могат да ми ги поставят. Само в минутите, в които съм на саме с тях. Само...
   ...роза! Бордо.  Страст... Понякога не обичам. Понякога изпитвам Любов. Понякога отричам, че съм способна да мразя. Понякога си вярвам, че е достатъчно да ненавиждам. Понякога не се понасям. Понякога се понасям над облаците... Понякога  не се сещам за Хилката. Понякога мисля цели часове за него. Понякога така и не стигам до телефона, за да ти пратя смс. Понякога знам, че в отговор на всичко, което съм искала да ти кажа, ще получа думите ти. Как си ги доловила... не знам. Но нали ти казвам - ти ме пишеш, аз те чета.  Аз рисувам теб, ти ме оцветяваш. Никой. Никой няма да Го разбере... това между Отнесена и Неземна. Нито това между 100 мечти и Магична. Някои не Го разбират, защото никога не са се докосвали до Него... Други не Го разбират от  ревност. Някои не Го разбират от предубеждения и липса на сили да изтърпят само нашата си последователност. Някои не Го разбират, защото Го смятат за детско и глупаво. Някои не могат да Го разберат, защото не се опитват. Някои полагат неимоверни усилия да Го разберат. И не успяват... Просто защото не могат. Защото не са достатъчно отнесени. Нито достатъчно неземни. Просто защото не са мен. Просто защото не са теб. А То... То е като онази симбиоза, онова допълване, толкова рядко срещано в природата. Ти си водата, аз огънят. Имам нужда от теб, за да не подпаля всичко. Имаш нужда от мен, за да не си прекалено студена... Ти си морето, аз Слънцето.  Обича ли някой море без Слънце... Има ли някой, който да не се спасява от Слънцето, чрез онзи хлад на водата...? И пак - аз съм страстта, ти - чувствата (огън - вода). Аз съм радостта, ти - сълзите след това - солените... и горещите... сгряни от онази страст вътре (Слънце - море). Но заедно изстрадваме радостите. Проверих - Дамян Дамянов.
   Не ме питай защо правя тези асоциации... Като се замисля -  чисто на астрологична основа :)  А като не се замисля - няма  никакво значение. Ти ме разбираш. Точно тук, точно в Inevitable, сякаш само ти ме разбираш. Не че единствена можеш - просто не всички, които могат, четат. Мен. А и да го правят, трябва да прочетат и теб. В повечето случаи - то е една неразривна връзка, знаеш... Неделимост. В реалността? Коя по-точно? Да, по коридорите едва ли ме разбираш. Нито по уличните плочи на Витошка. Нито през прозорците на 3-я етаж. Тук и само тук. Напълно!... Защото нашата нереалност е обща. Има една ивица по средата, където се смесват... цветовете ни. В тъмното, прекрасна моя (отново!), в онази красота на невидимото, в която обичам да тъна... И само ти можеш да ме отнесеш. Защото във всяка 27-ма буква от думите ти, на мирам себе си. Някой път ще ти обясня :) 
  А да, и защото на съседната всяка страница "Нов постинг", винаги е изписано "100 мечти, даже..." Край. Не знам ти дали ще успееш да издържиш, но аз не мога повече за тази вечер. За тази нощ. Отивам в тъмното... да спя. И тази нощ ще те сънува - зная. И да, и това го знам!