Плача. Защото обичам. Защото е красиво, но сега е повече тъжно, от колкото красиво. Защото не искам да боли и да има сълзи, и ми е трудно да си представям обратното на всичко, което съм си представяла до сега. Измина точно една година...  Защо става така? Нужно ли е изобщо да си представям? Да си спомням, да мисля... Опитах се да избягам от всички тези неща и за нещастие - успях. Научих се да бъда силна, чрез слабостта си. Защото най-лесно е да избягаш. Не че нямах друг избор, обаче... тези думи тук за мен ли са?
Плача. Отдавна не съм плакала така. Колко му е - отдавна... скоро беше всъщност. Отдавна не съм плакала преди да изтрия спиралата. "Грима" ми дойде да кажа, но не обичам тази дума. Колко искам да кажа... Колко искам да покажа, че обичам и как точно обичам! Но не е за тук и не е за сега. Човек си прави толкова предположения и толкова пъти се оказват погрешни... - дори и за човек като мен.
Спрях да плача.
Опитах, толкова много пъти опитах! Да се завърна, да възродя, да повярвам, че мога да се спра, само че да - силен човек съм. Но пред себе си оставам все така безсилна. Като тебе, помниш ли? Прости ми. Много по детски пиша и много истински и неабстрактно, защото се задушавам. И не в онзи стил, който те отблъсква. Който всъщност е мой, но бе откраднат. Прости ми. Без удивителни, без многоточия, дори не моля. Само се надявам... Ех тази Надежда :)
И продължавам - когато пращам усмивка наистина да се усмихвам. И продължавам да обичам. "Една енергия никога не се губи, просто преминава от един вид в друг" Няма и да спра. Обичта се видоизменя. Любовта обаче, веднъж изпитана, преживяна - остава там във времето. Не в миналото, във времето. Нахлуват изведнъж думи - последните бяха на Сашо. И Андрю с онова - чувства може да има, но не и Любов. О, напротив! И пламък, и огън, и... накрая просто изгаряш. Скова ме не толкова студът, колкото ...хах - времепространството. Липсата на време, съответно и разстоянието. Сковаха ме новите рани, малките, самопричинените, защото съм впечатлителна :) Ще ме вцепени утре погледът. Дали ще имам думи да говоря?
Тъжно ми е и хубаво, и красиво, и пак - тъжно, необятно тъжно. Ще се загубя в тази необятност, за да се намеря в нея, да те хвана за ръка и да те изведа, защото така трябва. За да подредя за последно мислите, да сгъна запоследно дрехите и...
Отново плача. Не знам вече... Ще ти дам сила. Дай ми и ти, защото... моля те!

Обичам.

В теб е Силата, само в теб е! В теб е любовта, не я търси другаде! Всичко е в теб! Само отвори очи!