Празен лист... Какво повече мога да ти дам?

Седя и нищо не мога да напиша, понечвам да започна и все нещо се случва или спира да ми се пише... Приказка. Беше приказка. Още ли е? Грешно ли е да вярвам, че е? Може би ще кажеш “да”. И ще знаем, че вероятно си прав, обаче това не променя факта, че ти също вярваш в приказката. Дори и да лъжеш, че не е така. Аз обаче мога само да ти посветя своята първа приказка, която съм писала някога. Започвам я сега. Не зная какво ще се получи, за какво ще става въпрос, сигурно ще е някоя обичайна история, с необичайни действащи лица, с обичайно поведение и необичайна същност, с обичаен край и необичайни изводи. Сигурно ще е една много противоречива приказка.

   За пръв път от много дни насам можеше да се види изгрева.

Предшестваше го една много интересна гледка. Високо горе небето още беше тъмно синьо, надолу ставаше все по-светло, после преминаваше към топло виолетово, преливаше в розово, оранжево, жълто, …и завършваше със светло зелено. Хоризонтът бе застелен от облаци, които все още изглеждаха тъмни, бяха като сенки, заради задаващата се зад тях светлина. Невероятно красиво бе “съчетанието” от неизгряло слънце, луна, цъфнала точно над прозореца му и звезди, сияещи в относителния център на небето (само там се виждаха).

   Той ставаше рано и винаги първо поглеждаше през прозореца, сякаш беше сутрешната Му доза красота – обичаше всичко около себе си. Винаги се радваше на красивите изгреви. Обичаше и залезите, но те сякаш Го натъжаваха малко... Краят на всяко нещо беше много мъчителен за Него, въпреки че той се справяше сравнително добре със всяко “Сбогом”, което Му се налагаше да казва. Обаче се справяше, защото вярваше, че винаги ще има ново “Здравей”. И бе прав, сам за себе си. Не за дълго само за себе си. Може би неосъзнатата Му логика за залеза и последвалият нов ден, Го правеше толкова добре познаващ стечението на неговия собствен живот, всеки един миг. Естествено имаше неща, които Го изненадват понякога. Като например почти изгрялото слънце тази сутрин, което Той очакваше с усмивка и присвит поглед. Учудваше Го евентуалната поява на слънце в този ден, поради причината, че последните дни студени, гъсти мъгли се стелеха из целия град. Плуваха из улиците като олицетворение на същински бездомен скитник, потънал в самота и самосъжаление… Виеха се по шосетата и тротоарите, сякаш скиталецът е замаен от остатъчни въздействия на алкохола, който вероятно бе погълнал миналата нощ. Може би го замайваше сивотата, която носеше в и със себе си. Носеше толкова много разбъркани мисли, притеснения и страхове, че превръщаше мъглата в непрогледна стена и я оцветяваше в мръсно бяло. Сякаш изрисуваше с пръсти върху нея черни силуети на повехнали цветя. Всичко под мъглата беше само силуети. Всичките надежди на скитника бяха избледнели, но бяха някъде там. И всяка нова Сутрин се опитваше да ги разпознае в размазаните тонове на мрачината и да ги издърпа от там… Но слънце не достигаше до тези скрити кътчета – твърде много мъгли. Почти пълната липса на скитника правеше тази Сутрин необикновена за Него. Това беше Неговото приказно утро. И то беше, наистина, крайно необикновено! Не само заради предстоящата Му възможност да види слънцето – Той усещаше полъх на нещо старо, отминало. Свежият, не чак толкова студен въздух от вън вероятно се бе просмукал през процепите на прозорците или прага на входната врата, или кой знае още от къде и можеше да се усети аромата на един предстоящ сезон. Беше ветровито и когато отвори прозореца, вятърът Му довя усещане, което първоначално Го изненада – много познато, знаеше от къде, но не знаеше с какво го свързва съзнанието Му. Първоначално Го озадачи защо този мирис предизвиква у Него леко чувство на необяснимо умиление и някаква странна носталгия. После се сети.

   Беше вече на спирката, чакаше автобуса. И осъзна, че не е виновен да се чувства така. Нито пък би станал виновен ако не се противи на това чувство. Колкото и да си налагаше обратното...

     Естествено така и не ги довърших… Нито писмото, нито приказката. Не съм очаквала и друго, но какво пък, може би една недовършена приказка казва повече от всяко друго нещо, което има поставен край…?

   Може би… J А може би не.

 …Продължение на писмото обаче ще има. За край – не знам.












Dido - My Lover"s Gone...