Страх ме е. От онези страхове, които живеят във всяка кръвна клетка, пулсират в теб, карат те да настръхнеш, а после краката ти омекват - по неприятния начин.От онези страхове, които те карат да трепериш и вътрешно постоянно плачеш, като че ли предварително... Трима човека. И ако остана без тях... Самото изречение насълзява очите ми - думите са недостатъчни и съответно излишни.
   А самонавиването, че този път говори не интуицията ти, а просто страхът, те кара да се чувстваш наивен, самозалъгващ се, глупав... И се усещаш как си паднал в трапа на собствената си глупост - веднъж ако си вменяваш някакви глупости, с които само предизвикваш съдбата и още веднъж ако уж знаеш, че така или иначе са истина, но само си търсиш някакво успокоение. Удавникът за сламка - просто се виждам... В някакво отвратително дълбоко катранено море, затъвайки бавно, но сигурно. Сама в себе си... И да, знам - "Ние мислим, че противоположното на Любов е омраза, но всъщност това е страхът"... И отново се получава затворен кръг, защото от това още повече ме хваща страх. "Единственото, от което трябва да се страхуваме е самият страх". Сега моите мисли са фрактали.


Обичам! ...и успоредно с това... да.